Греъм Браун - Черното слънце

Петров даде пълен напред и металният корпус заскърца.

— Трябва да намалиш, капитане — каза морякът.

— Още една миля — отвърна Петров. — Тогава ще намалим.

Ала още преди да изрече последната дума ги разтърси съкрушителен удар отляво. Разнесе се ужасяващо стържене и зави сирена, съобщаваща за нахлуване на вода.

— Всички на палубата! — изрева Петров.

Морякът му отвърна нещо, но сирената го заглуши.

— Може би трябва да пратим ЗОВ — обади се Василий.

Капитанът го погледна и отсече:

— Вече е късно.

— Акула! — извика някой от палубата.

Петров погледна през прозореца и видя тъмен силует, който пореше черната вода към тях. Акулата ги блъсна под ватерлинията.

Последва нов удар, по-силен и тежък — многократни глухи екоти като юмруци, удрящи по врата. Акулите се блъскаха в корпуса като живи торпеда.

— Какво става, по дяволите? — изкрещя Василий.

Петров не разбираше нищо. Никога не беше чувал за такова нещо. Какво ставаше?

Хвърли поглед към десния борд. Щяха да се ударят в леда.

— Дръж се!

Траулерът се заби в ледената покривка, отскочи, рязко се залюля на едната страна, после на другата. За миг застана почти хоризонтално, преди да започне да се накланя надясно.

— Напуснете кораба — извика капитанът. — Напуснете кораба!

Заповедта се оказа излишна — моряците вече бяха при кърмата и спускаха спасителната лодка. Петров преброи петима. Липсваха Василий и морякът в рубката. И техният пътник.

— В лодката — нареди той. — Бързо!

После се спусна долу.

Нагази в дълбоката трийсетина сантиметра вихреща се вода и краката му моментално се вкочаниха. Стигна до една каюта, извади ключа на Василий, отключи вратата и я отвори.

На койката седеше по турски дванайсетгодишно момче, кръглолико и тъмнокосо. Чертите му не издаваха от какъв произход е. Можеше да е както европейче, така и русначе или азиатче.

— Юрий! — извика капитанът. — Ела!

Момчето не му обърна внимание. Пееше си нещо и се поклащаше напред-назад.

Петров се хвърли към него, грабна го от койката, метна го на рамо и тъкмо се обърна към вратата, когато корабът се разтърси от поредния удар.

Капитанът се олюля, подпря се на стената, после излезе в коридора.

Стисна прегърналия го през врата Юрий, с усилие прегази прииждащата вода и стигна до стълбището. Заизкачва се нагоре и се измъкна през люка. Корабът вече се накланяше под повече от трийсет градуса. Всеки момент щеше да се преобърне.

Петров погледна към задната палуба. Спасителната лодка беше на трийсетина метра от потъващата кърма.

Ставаше нещо обаче — мъжете бяха в паника, озъртаха се, сочеха водата.

Под тях изригна тъмен силует, грамадно сиво тяло с триъгълна гръбна перка. Лодката се преобърна и моряците изпопадаха във водата. Между ледените късове засвяткаха тъмни опашки, разцепваха повърхността като ножове. Чу се ужасяващ крясък.

Акули. Избиваха екипажа му. Никога не беше чувал за такова нещо.

Траулерът продължаваше да се накланя, съдържанието на отворените шкафове се изсипваше на пода. Петров се измъкна през вратата и стъпи на стената на рубката, която бързо се изплъзваше изпод краката му. Корабът се преобръщаше.

Петров стисна по-здраво момчето и скочи.

Падна тежко на леда и се претърколи. Юрий се отскубна от ръцете му и се плъзна по гладката повърхност.

Разнесе се страховит трясък и капитанът се обърна. Корабът потъваше в морските дълбини. Изригваха въздушни джобове, в ледения въздух отекваше пукот, на повърхността изплуваха останки.

Накрая се възцари тишина.

На мястото, на което доскоро се намираше корабът, имаше само черни вълни, отломки и малки парчета лед.

Петров погледна на юг. Спасителната лодка я нямаше, от моряците бяха останали само две спасителни жилетки. Тук-там се мяркаха акули, кръстосваха в търсене на нещо, което са пропуснали.

Двамата с Юрий бяха на ръба на паковия лед, дебел почти метър и твърд като бетон. Бяха живи. Засега.

Петров погледна момчето.

Техният товар, който струваше десет милиона долара. И за който неговите моряци бяха платили с живота си. Защо момчето беше толкова важно? Какво можеше да прави? И имаше ли някакво значение вече?

Капитанът се изправи и се огледа. Искряща бяла повърхност, гола ледена пустош, носеща се по солените морски води. Истински континент само с двама обитатели. Които до следващия изгрев най-вероятно щяха да са мъртви.

Даниел Лейдлоу се изкачваше по склона на планината Пулимундо почти на четири крака. От умора и от редкия планински въздух я боляха краката и дробовете й пареха. Ала не можеше да си позволи да забави темпото.