Греъм Браун - Черното слънце

Трийсет и четири годишна, привлекателна и атлетична, Даниел работеше в Националния изследователски институт, чудновата хибридна организация, често оприличавана на научноизследователски аналог на ЦРУ. В момента търсеха истината, криеща се зад древна маянска легенда, което може и да изглеждаше странно, но за това си имаше основания. Фактът, че друга въоръжена група се опитва да им попречи, показваше на Даниел, че е изтекла информация.

На десетина метра я следваше професор Майкъл Макартър.

— Хайде, професоре — подкани го Даниел. — Приближават се.

Задъханият Макартър я погледна. Почти пълното изтощение му попречи да отговори, но той продължи напред с подновена решителност.

Тя се обърна към водача им, двайсетгодишен индианец от Чиапас, казваше се Око.

— Трябва да прехвърлим билото — каза младежът още преди да го е попитала. — Точно под него е.

След няколко минути стигнаха горе и професорът се просна изнемощял на земята, Даниел извади от раницата си бинокъл.

Намираха се на ръба на вулканичен кратер. На триста метра под тях искреше планинско езеро. В средата му се извисяваше коничен остров, чиито стръмни склонове бяха гъсто обрасли с дървета, ала не можеха да скрият вулканичния му произход. Над него бе надвиснала жълтеникава мъгла, вдигаща се от вулканичните цепнатини.

— Това ли е?

Око кимна и каза:

— Isla cuberta. — Забуленият остров.

Лейдлоу го огледа с бинокъла, Ако Око не лъжеше, това място щеше да ги отведе при онова, което търсеха: маянски обект, наричан в легендите Огледалото, свързан с Тохил, бога на огъня, който носел на челото си обсидианово огледало. Огледалото беше символ на власт и могъщество, а ако Даниел, Макартър и НИИ бяха прави, символ и на нещо много повече. Но засега Огледалото оставаше скрито. Нуждаеха се от помощ, за да го намерят, помощ, която уж щяха да получат на Забуления остров.

— Сигурен ли си? — попита тя.

— Камъкът е там — отвърна индианецът. — Виждал съм го. Веднъж. Когато идвах с шамана. Той каза, че наближавало времето, когато всичко щяло да се промени.

Даниел огледа терена. Спускането щеше да е опасно — но пък щеше да е много по-лесно от току-що завършилото изкачване.

Тя завърза косата си на опашка, та ветрецът да разхлади тила й, и погледна Макартър. Професорът вече бе седнал, ала гърдите му продължаваха тежко да се надигат и отпускат. Широката му ленена риза беше разкопчана и се виждаше, че тениската му е подгизнала. По лицето му се стичаше пот и оставяше мръсни следи по тъмната му кожа.

Бе в добра форма за шейсетгодишен все пак. Освен това носеха само малки раници и ограничени провизии — бяха се отказали от всичко друго с оглед на бързината. Но трите дни изкачване си казваха своето.

— Готов ли си? — попита Даниел.

Макартър я погледна унило. Явно не беше готов.

— Надолу ще е по-лесно — насърчи го тя.

— Слушам тия глупости, откакто навърших четирийсет — изпъшка професорът. — А досега нищо не е станало по-лесно. — Махна с ръка. — Вие вървете, ще гледам да ви настигна.

Макартър и Даниел бяха странен екип. Бяха се сближили преди две години, когато тя го беше привлякла да участва в експедиция в Амазония. Всичко започна добре, но в дълбините на джунглата се бяха случили ужасни неща. Едва успяха да се спасят.

След тази мисия Даниел напусна НИИ, а Макартър се върна към преподавателската си работа в Ню Йорк. Отначало мислеше да даде организацията под съд, но любопитството му надделя и се беше съгласил отново да работи за нея. Въпреки собствените си основания да не го прави Лейдлоу също се включи с надеждата да го предпази от опасности. Смяташе, че му дължи поне това. Той нямаше и да чуе за НИИ, ако не го бе привлякла в експедицията. След осем месеца на терен и няколко случая, в които се бяха разминали със смъртта на косъм, например взрив в колата им и две престрелки, тя нямаше да го остави сам.

Пък и единственият й шанс да се върне към подобието на нормален живот, който се опитваше да си изгради във Вашингтон, беше да изпълни задачата и да върне Макартър жив и здрав в Ню Йорк.

— Няма да се разделяме — отсече тя. — Пък и ти си специалистът. Ти си човекът, който трябва да го види. Просто трябва да стигнем долу преди тях и да научим каквото ни трябва.

— А какво ще стане, когато ни настигнат?

— Те искат релефа. Ще научим каквото ни трябва и ще се спуснем по течението. Няма да ни преследват.

И му подаде ръка. Макартър я погледна подозрително, после я хвана.