Греъм Браун - Черното слънце

Даниел му помогна да се изправи и тримата заедно се спуснаха по склона, като се подхлъзваха и тичаха в участъците, в които можеха. Когато наближиха дъното, Лейдлоу чу отгоре вик. Преследвачите им бяха стигнали ръба.

— Хайде — каза тя, взе последните десет метра тичешком и се хвърли в студеното планинско езеро.

Куршумите зашибаха водата още преди да чуят изстрелите и Даниел се гмурна и плува, докато не остана без дъх.

Изплува в гъстата сярна мъгла. Макартър и Око подадоха глави до нея.

Гърмежите бяха стихнали, но се чу друг звук, грохот, отекващ над планината — насечен рев на хеликоптерни витла, идваше от изток. Враговете им вадеха от ръкава си скрит коз.

— Къде е? — попита Даниел.

Око посочи върха.

— Там горе, сред дърветата.

Покатериха се по стръмния склон на острова, като се хващаха за дърветата. Откриха релефа точно в центъра — огромен каменен блок, на който беше изсечена човешка фигура, маянски цар с всички владетелски инсигнии. В дясната си ръка държеше нещо, което приличаше на мрежа с четири камъка, а в лявата някакво кълбо. Под него имаше йероглифен надпис, а отгоре — грамадна змия с разтворена паст, сякаш готвеща се да погълне царя.

— Ахау Балам — прочете титулните йероглифи Макартър. — Царят ягуар. Духът-водач на Братството.

Око, който подобно на мнозина от жителите на Чиапас беше от маянски произход, благоговейно мълчеше.

Даниел повече се безпокоеше от приближаващата се опасност. Ако се съдеше по рева на хеликоптера, той бе на не повече от три минути от тях, а преследвачите им несъмнено вече се спускаха по склона.

— Трябва да вземем информацията и да изчезваме — каза Лейдлоу. — Какво виждаш?

Макартър местеше поглед от символ на символ. Докосна един от йероглифите, после друг. Изглеждаше объркан.

— Професоре?

— Не съм сигурен.

Вертолетният грохот бързо се приближаваше.

— Имаме две минути — каза Даниел. — Може би даже по-малко.

Макартър смаяно поклати глава.

— Тук няма разказ. Няма обяснение. Само цифри.

— Дати ли?

— Не. Просто случайни цифри. Може би ако…

— Няма време — прекъсна го тя.

Извади фотоапарата си, снима релефа и погледна дисплея. Камъкът беше толкова изтъркан, че йероглифите не се различаваха ясно. Направи нова снимка от друг ъгъл, с почти същия резултат.

Хеликоптерът вече беше съвсем близо. Чуваха се и виковете на мъжете, които се спускаха по склона.

— Не излиза достатъчно ясно.

Макартър се вторачи в нея за миг, после смъкна ризата си, хвърли я върху камъка, притисна я към релефните йероглифи и започна да я търка с шепи вулканична почва. Око почна да му помага.

Хеликоптерът вече бучеше точно над тях. Намаляваше скоростта и завиваше. Търсеше място за кацане.

Даниел клекна до двамата, за да помогне. Формата на релефа започваше да се очертава, линиите, детайлите. Приличаше на замъглена скица с въглен, но щеше да свърши работа.

Около тях захвърчаха борови иглички, листа и изсъхнали треви. Вертолетът вече бе над главите им и вдигаше мощен вихър.

— Край — каза Даниел. — Няма време.

Макартър нави ризата си на руло и я пъхна в раницата си, а Лейдлоу вдигна един голям камък и почна да троши релефа.

Между дърветата се спуснаха въжета с тежести, развиваха се във въздуха като змии.

— Бягайте! — извика Даниел.

Макартър и Око отпрашиха. По въжетата се спуснаха мъже с тъмносини униформи.

Даниел извади деветмилиметровия си глок, но преди да успее да натисне спусъка, два метални шипа я улучиха в гърба, пробиха ризата й и тялото й се разтърси от електрически удар. Тя се строполи, неспособна да помръдне и дори да извика, поразена от тазера.

Видя Око да тича към езерото, следван по петите от Макартър — зад професора се точеха тънките жици на изстрелваните подире му тазери. Проехтяха изстрели, във въздуха полетяха пръски кръв и професорът падна от стръмната скала.

Следващите мигове минаха като в мъгла. Даниел се опита да помръдне и повторно беше разтърсена от тазер. Двама мъже дотичаха и вързаха ръцете й зад гърба. Оглушителната вертолетна симфония не спираше.

Даниел погледна нагоре. Тъмният силует на хеликоптера запълваше пролуката между дърветата. Беше „Сикорски Скайкрейн“, грамаден звяр с форма на надвиснала лапа и огромен търбух, в който можеше да носи невероятен товар. Можеше да повдигне дори камион или малък танк, тъй че изобщо нямаше да се затрудни с каменния релеф.

От чудовището се спуснаха вериги и след малко витлата зареваха още по-силно, веригите се опънаха и паметникът, издигал се на върха на тази вулканична скала цели три хиляди години, се люшна във въздуха.