Каролайн Греъм - Провинциални убийства

Когато Къли, дъщеря им, беше на около тринадесет години, успя да убеди майка си да посети готварски курс и вечерта след първия урок тя и баща й стояха до портата, стиснали палци, без да могат да повярват на късмета си. Мисис Барнаби тръгваше винаги с кошничка хубави неща, покрити със снежнобяла покривка, като момиченцета от приказките. Връщаше се три часа по-късно с малка жилава топка, гъсто набодена със стафиди, скърцаща като парче кюмюр.

Беше отишла няколко пъти, а след това се отказа — от любезност към учителката, както обясни тя. Горката жена — никога досега не беше преживявала такъв огромен провал! Съвсем логично бе да последват и няколко пристъпа на дълбока депресия.

Главен инспектор Барнаби поразрови кашата и лентичките и доразказа на жена си за мис Белрингър и мис Симпсън.

— Историята е доста заинтригуваща, скъпи — поотпусна плетивото си мисис Барнаби — прелестно пухкаво кълбо от копринено бежова вълна, — и добави: — Чудя се какво ли е видяла?

Съпругът й повдигна рамене. Небрежният жест не бе в състояние да я заблуди.

— Предполагам, че следващата ти стъпка ще бъде разговор с доктора.

— Точно така.

Барнаби остави ножа и вилицата си. Не можеше да се очаква повече от обикновени кухненски прибори за хранене.

— Сигурно ще говоря с него след вечерния му прием, така че може да закъснея. Няма нужда да се притесняваш и да поддържаш топла храната. Ще хапна навън.

— Можете да влезете.

Доктор Леситър бе определил среща на Барнаби в единадесет на следващата сутрин. Инспекторът влезе в кабинета за консултации и завари доктора седнал зад бюрото си, потънал до гуша в работа. По време на целия разговор пръстите му не спряха нито за миг: въртеше моливи, подреждаше и преподреждаше фармацевтични листовки, развиваше и навиваше ръкавелите си или просто барабанеше по бележника. Бързо погледна полицейската карта на главния инспектор.

— Да… Барнаби. — Подаде му я обратно. — Не мога да ви отделя много време.

Не го покани да седне. Главният инспектор обясни причината за посещението си.

— Не разбирам какъв е проблемът. Възрастна дама, лошо падане, сърцето не е издържало. Нещо съвсем обичайно.

— Предполагам, че сте посетили поне веднъж мис Симпсън през последните две седмици от живота й?

— Да, естествено. Не можете да ме хванете в нарушение, инспекторе. Ако имаше нещо, смъртта щеше да се докладва. Знам закона не по-зле от вас.

Без да коментира тази малко вероятна възможност, Барнаби го попита:

— Каква беше причината за посещението ви?

— През последните седмици жената страдаше от лек бронхит. Нищо сериозно.

— Но не е починала от бронхит, нали?

— Какво намеквате?

— Нищо не намеквам, доктор Леситър. Просто задавам въпрос.

— Причината за смъртта, настъпила няколко часа преди да я открият, е била сърдечна недостатъчност. Вече го заявих в смъртния акт. Синината беше голяма. Трябва да е паднала лошо. Подобен шок маже да се окаже фатален.

— Разбирам, че това е логично заключение…

— Диагноза!

— … и вие не бихте търсили нищо, което би го оспорило. Съвършено нормално при тези обстоятелства. Но ако се върнете мислено отново към оня момент, сещате ли се за нещо, което, може би… — затърси инспекторът най-тактичната фраза, — не пасва?

— Не!

Ала с непогрешимия си усет инспекторът веднага долови краткото колебание в гласа му. А също и нещо, което противоречеше на категоричното отрицание. Барнаби зачака. Доктор Леситър изду бузи. Главата му беше кръгла като ряпа, а бузите — червени като зимни ябълки. Носът му също беше червеникав; мрежа от фини пурпурни жилки се разстилаше по очните му ябълки. Под натрапчивия мирис на сапун, антисептици и мента главният инспектор долови лек дъх на уиски. Ръцете на доктор Леситър спряха и се отпуснаха върху шкембето.

Когато проговори, тонът му звучеше по-уравновесено — намекваше, че най-накрая е решил да се довери на Барнаби.

— Ами… имаше нещо… но едва ли си струва да се спомене… Усетих доста особена миризма.

— Каква по-точно?

— На мишки.

— Нищо чудно за стара къщурка като нейната. Особено ако не е имало котка.

— Не казах, че е имало мишки. Казах, че беше като от мишки. Това е най-близкото сравнение, за което мога да се сетя. — Доктор Леситър се изправи, макар и малко несигурно, на крака. — А сега ще трябва да ме извините. Предстои ми доста тежък ден.

Той натисна звънеца и секунди по-късно Барнаби се намери отвън. Приемната му беше зад къщата — прекрасна викторианска вила. Главният инспектор тръгна по дългата чакълена пътека и навлезе в тясна алея, обградена от глог и девесил. Денят беше хубав и слънчев. Той отчупи клонче глог и го задъвка, докато вървеше. В младостта му наричаха глога „хляб и сирене“. Спомни си как някога дъвчеше сладките зелени пъпки. Сега вкусът беше различен. Може би все още не му е дошъл сезонът.