Каролайн Греъм - Провинциални убийства

— Може още тогава да се е чувствала зле и да е искала да се прибере у дома си колкото се може по-бързо.

— Така или иначе минава покрай портата ми. Ако й е било зле, щеше да влезе. Щях да се погрижа за нея.

— Виждали ли сте се изобщо този ден?

— Видях я да прибира Бенджи от разходка, някъде към два часа. И преди да ме попитате — и двамата изглеждаха в добра форма.

Тя се огледа безпомощно и все пак с надежда, както понякога правят отскоро опечалените. Беше неспособна да приеме липсата, празното пространство до себе си и сякаш очакваше мъртвата всеки момент да се появи отнякъде.

— Не! — втренчи тя поглед в инспектора. — Нещо се е случило, след като е видяла орхидеята и преди да се върне в селото. Нещо, което я е накарало да забрави откритието си. И това нещо трябва да е било изключително важно. Можете да ми вярвате!

— Ако това, което казвате е истина, да не би да намеквате, че шокът я е довършил?

— Засега не съм мислила по този въпрос — смръщи се мис Белрингър. — Но има и още нещо.

Тя яростно прерови чантата си и извика:

— А това как го разбирате?

Подаде му късче хартия, на което пишеше: „Костън 1234, Тери“.

— Телефонът на самарянската организация.

— Нима? Може и да подават приятелска ръка, но със сигурност не дават информация. От тях нищо не може да се измъкне. Казват, че всичко е поверително.

— Къде намерихте това листче?

— На малката й масичка, мушнато под телефона. Не мога дори да си представя защо им е звъняла.

— Вероятно защото е била разтревожена или потисната, или просто е имала нужда да поговори с някого.

— С напълно непознати? Глупости! — В това шумно възклицание се таеше много болка. — Във всеки случай, депресията е нещо, напълно непознато за нашето поколение. Винаги сме вървели напред с гордо вдигнати глави, въпреки трудностите. Днес е различно. Хората пият успокоителни за едно изкипяло мляко.

Барнаби почувства, че нервите му рязко се изопват и се размърда на стола си. Краткият миг на заинтересованост към разказа й отлетя. Раздразни се и изгуби търпение.

— Кога всъщност е починала приятелката ви?

— В петък, на седемнадесети. Преди два дни. Оттогава все ме гризе отвътре. Знаех, че няма кой знае какви доказателства. Мислех, че сигурно ще ми кажат, че говоря врели-некипели. Така и стана.

— Моля?

— Младият господин, който ме прие каза, че на нейната възраст това се очаквало и намекна, че само му губят ценното време. Не че изглеждаше кой знае колко зает — добави тя саркастично.

— Ясно. Не; всички оплаквания и молби се разследват. Мнението ни относно тяхната истинност не е от значение. Кой е най-близкият човек на покойната?

— Ами… може би аз. И двете нямаме близки роднини. Разните братовчеди и лели отдавна са починали. Тя имаше племенник някъде в Австралия. Сега аз съм изпълнител на завещанието й. Завещахме си всичко една на друга.

Барнаби записа името и адреса на мис Белрингър и попита:

— Вие ли отговаряте за подробностите около погребението?

— Да. Ще бъде погребана в сряда. Остава ни малко време.

Внезапно тонът й стана мелодраматичен.

— Знаете ли, това непрекъснато ми напомня „Случая с изчезналия оркестър“. Обстоятелствата са наистина съвсем…

— Нима четете криминалета, мис Белрингър?

— С най-голяма охота. Разбира се, има ги най-различни. Любимото ми е…

Изведнъж спря и го изгледа язвително.

— Да, знам какво си мислите. Но грешите. Това не са фантазии.

Главен инспектор Барнаби стана и поотупа дрехите си, събеседничката му също се изправи.

— Аз не бих се тревожил за погребението, мис Белрингър. Тези неща винаги могат да се отложат, ако е наистина необходимо.

Точно на вратата тя се обърна.

— Разбирате ли, аз познавах отлично Емили. — Пръстите и стиснаха кокалените дръжки на чантата. — Всичко това е толкова нетипично. Повярвайте ми, господин главен инспектор, тук има нещо гнило!

След като тя си тръгна, Барнаби взе две таблетки и ги запрати към стомаха си с малко вода. После се облегна на стола и зачака да започне действието им. Явно им трябваше доста време. Разхлаби колана си и се завърна към случая с изнасиленото дете. От една снимка му се хилеше лъчезарен дребен човечец с три предишни присъди, който бе получил работа като пазач в начално училище. Въздъхна, сложи настрана папката и се замисли за Емили Симпсън.

Тридесетте години, прекарани в наблюдение на човешките характери, го бяха довели до убеждението, че никой никога не действа противно на природата си. Това, което повечето хора наричаха характер (натрупване или липса на определени социални, образователни или материални активи), бе, според него, изключително повърхностно обяснение на феномена. Защото истинският характер се разкрива, когато се отнемат тези натрупвания. Веруюто на главния инспектор беше, че човекът е способен на всичко. И колкото и странно да звучи, това не го потискаше. Дори не гледаше на него като на песимистична постановка, а по-скоро — като на единствената разумна за един полицай.