Каролайн Греъм - Провинциални убийства

— Добре. Доведи я.

Мис Белрингър се настани на стола, към който я завлече сержант Трой, и пооправи диплите на дрехите си. Беше странна гледка — по-скоро накичена, отколкото облечена. Всичките й дрехи притежаваха избледнял, но все още натрапчив блясък, сякаш някога, много отдавна, са били богато избродирани. Носеше няколко много красиви пръстена, чиито камъни бяха потъмнели от мръсотия. Ноктите й също бяха мръсни. Очите й непрекъснато шареха и проблясваха на фона на тъмното й сбръчкано лице. Приличаше на проскубан орел.

— Аз съм главен инспектор Барнаби. С какво мога да ви помогна?

— Ами… — колебливо го изгледа тя. — Мога ли да ви попитам защо сте с цивилни дрехи?

— Какво? О! — проследи той строгия й, втренчен поглед. — Аз съм детектив. Ходя с цивилни дрехи.

— Тъй значи — доволно кимна тя и продължи: — Искам да разследвате обстоятелствата около една смърт. Моята приятелка Емили Симпсън беше осемдесетгодишна и тъй като беше на осемдесет, веднага й издадоха смъртен акт. Ако беше два пъти по-млада, щяха да се задават въпроси. Щеше да се направи аутопсия.

— Невинаги, мис Белрингър. Това зависи от много неща.

От години Барнаби не беше чувал подобен изговор — от времето, когато като по-млад ходеше на кино. Следвоенните филми бяха пълни с изискани, стегнати млади англичани, с идеално изгладени панталони, които говореха по този особено отчетлив начин.

— Е, обстоятелствата в случая са повече от странни.

„Изобщо не изглеждат странни“, помисли си Барнаби, като взе бележник и молив. Очевидно приятелката й е била открита от пощальона, паднала на килимчето пред камината. Трябвал му е нейният подпис, тъй като й е носел колет и когато не получил отговор на почукването си (освен бесния кучешки лай), надникнал през прозореца.

— Дойде направо при мен… От години ни носи пощата, нали разбирате… Познава ни и двете; телефонирах на доктор Леситър…

— Това ли е семейният лекар на приятелката ви?

— Той е семейният лекар на всички, инспекторе. Или поне на всички възрастни хора в селото и на онези, които нямат осигурен транспорт. Иначе до Костън има над шест километра. Аз… се втурнах, взех си ключа, но в случая той не ми трябваше, защото… мис Белрингър вдигна пръст, за да подчертае важността на онова, което следваше, — и това е първото странно нещо — задната врата беше отключена!

— Беше ли това необичайно?

— Направо нечувано! Не го е правила никога! Напоследък в селото имаше три обира. Емили беше особено педантична в навиците си.

— Всички забравяме понякога — измърмори Барнаби.

— Не и тя. Тя си имаше точно установен ред. В девет вечерта сверяваше часовника си с радиото, навиваше го за седем, слагаше Бенджи в коша и след това заключваше задната врата.

— А знаете ли дали си е била навила часовника?

— Не беше. Специално проверих.

— Тогава това със сигурност сочи, че е починала преди девет вечерта.

— Нищо подобно. Починала е през нощта. Така каза докторът.

— Може и да е починала през нощта — продължи инспекторът, — но да е загубила съзнание няколко часа по-рано.

— А ето и най-важният аргумент! — заяви мис Белрингър бодро, все едно не го беше чула. — Какво ще кажете за кораловата орхидея?

— Кораловата орхидея? — повтори Барнаби с равен, нетрепващ глас — тридесетте години в служба на обществото безспорно си казваха думата.

Мис Белрингър му обясни за приятелската им надпревара.

— Следобедът, след смъртта на приятелката ми, отидох да се поразходя из гората. Установих, че неволно търся орхидеята, след това си дадох сметка, че вече няма значение дали ще я открия или не. Това ме накара да осъзная смъртта на Емили по един различен начин… Виждах я… Тя лежеше там… — Възрастната жена погледна към инспектора, примигна няколко пъти и подсмръкна. — Това сигурно ви звучи малко необичайно… странно.

— В никакъв случай.

— И тогава я открих. Но разбирате ли… Емили вече я беше открила.

В отговор на повдигнатите вежди на Барнаби тя продължи:

— Имахме си по едно бастунче с панделка, с което да бележим мястото. Нейното беше с червена, а моето — с жълта. При това положение — добави мис Белрингър и се наведе напред, а Барнаби осъзна, че едва се удържа да не направи същото, — защо тогава не дойде да ми каже?!

— Може би го е крила. Като изненада.

— Как пък не! — възкликна тя, раздразнена от явната му неспособност да вникне в ситуацията. — Вие не разбирате. Познавам Емили вече близо осемдесет години. Тя трябва да е обезумяла от вълнение. Би дошла веднага при мен!