Каролайн Греъм - Сигурно място

— Е, Никълъс. Нещо да се чува за прослушване?

— Да! — викна Никълъс. — Ще играя Долабела в „Антоний и Клеопатра“. Да го изкашляш и да го изплюеш. Дори не съм…

— Нико — изгледа го Къли.

— Мм? О, да… извинявай.

— Какво? — попита Барнаби, като гледаше ту единия, ту другия. — Какво става?

— Няма да говорим за себе си — каза Къли.

— И защо, моля ви се? — вдигна очи към дъщеря си Джойс, удивена.

— Защото това е вашата специална вечер. На теб и на татко.

— Така е — каза Никълъс, макар и не толкова убедено.

— Не ставайте глупави — отсече Джойс. — Ако трябваше да си седя и да си приказвам само с баща ти цяла вечер, можехме да си стоим вкъщи.

— Разбра ли сега, Никълъс? — вдигна вежди Барнаби. — Хайде да чуем за Долабела.

— Освен това е дубльор на Лепидий — въодушевлението бе стоплило гласа на Къли. — Много по-голяма роля с някои страхотни реплики.

— Моята любима реплика, Том — съвсем между другото, — е „Сега не е време да си угаждате скришом“.

Изкуственото остроумие доста се понрави. Къли се засмя, Никълъс се засмя. Джойс, която бе преполовила третата си чаша „Мускадет“, толкова се смя, че чак се разхълца. Барнаби тайно си погледна часовника под красивата колосана салфетка.

Докато се прибираха с таксито, малко повече от „наквасени“, както би казал Джекс, Барнаби се замислили колко тъпо бе преминал денят. Е, не денят беше виновен за това. Горкичкият ден. Беше си съвсем обикновен, от който обаче бяха очаквали чудеса. Нищо чудно, че в крайна сметка се бяха разочаровали.

Барнаби въздъхна и чу жената на своя живот тихо да ръмжи до него. Прокара пръст по стегнатата си яка, да я разхлаби, и забеляза, че Джойс си беше свалила обувките. Прииска му се и на него да се събуе. И изобщо всичко да свали. Да си сложи стария градински панталон и удобния пуловер. И все пак, защо да не погледне нещата откъм светлата им страна — скоро щеше да бъде неделя. Беше му разрешено да закусва бекон с яйца в неделя.

Тримата продължаваха да си бъбрят. Барнаби с удоволствие, но и с изненада научи от Джойс, че Къли и Никълъс ще преспят у тях. Не се беше случвало от няколко години — последния път бяха напуснали предишната си квартира и изнесли багажа си на склад и трябваше да чакат шест седмици, докато се освободи новото им жилище.

Беше минало полунощ, когато таксито спря пред Арбъри Кресънт номер 17. Дванайсет и петнайсет, неделя, тринайсети септември. Истинската дата. Имаха втори шанс да направят от обикновеното необикновено. Дали от виното, дали от внезапно нахлулите спомени, Барнаби бе обзет от натрапчивото желание да преобрази мига.

Докосна ръката на жена си.

— Исках само да ти кажа…

Но тя говореше с Никълъс. Той плащаше на шофьора и искаше дребни за бакшиша. Барнаби бръкна в джоба си.

— Имам само това.

— Всичко е уредено, скъпи.

Джойс беше дала петстотин лири и излизаше от таксито. Около тях бе пълна тишина. Съседите на Барнаби си бяха легнали, останалите пет къщи на уличката също бяха тъмни.

Барнаби пъхна ключа във входната врата и в този момент взе решение. Щеше да остави деня да си мине на спокойствие. Щеше да престане да мисли за отпразнуването му. Той беше човек на петдесет и осем години, а не дете, което очаква вълшебства и фойерверки само защото бяха настъпили двайсет и четири часа, на които придаваше особено значение. В края на краищата нима целият му живот не беше от особено значение в един или друг смисъл? Самата му обикновеност бе причина за празнуване. Имаше всичко, което би могъл да иска човек. Обработвай си градината, каза си той строго. Отглеждай си растения. Бъди доволен от това, което имаш.

В кухнята мръсните чаши и бутилките от шампанско бяха още на масата. Всички си свалиха палтата. Джойс попита дали някой иска чаша чай. Къли се прозина и каза, че ако не легне скоро, ще падне, а Никълъс поблагодари на Том и Джойс за страхотната вечер и чудесното прекарване. Барнаби се доближи до прозореца на кухнята и се загледа в своята градина. Наслади се на красиво осветените растения, бе впечатлен от магнетизма на тъмните сенки.

Той примигна и погледна, затвори очи и отново погледна. На тревата имаше нещо. Нещо много голямо и сияещо. Том приближи лице до прозореца и примижа. С частица от съзнанието си долови, че някой отваря вратата на кухнята и излиза навън.

Беше косачка. Сребърна косачка. Всеки детайл бе боядисан в сребристо. Дръжките, колелата, кутията за окосената трева — всичко. В средата на дръжката с лъскави сатенени панделки бяха привързани десетки сребристи балони.