Каролайн Греъм - Сигурно място

Ан пък изобщо не знаеше дали някога щеше да започне да работи. Ярките мечти за нов живот, които й се бяха сторили толкова вълнуващи и постижими, когато караше по слънчевия път към Костън и си пееше „Пени Лейн“, бяха заличени от удара, размазал лицето й. Но затова пък ясно звъняха в ушите й презрителните думи на мъжа й. Не знаеше ли тя, че днес пенсионират хората на четирийсет? А като никога не й се е налагало да се сблъсква истински с живота, как може да се надява да си намери работа?

Като чу това, Луиз побесня. Ан бе едва на средна възраст, много интелигентна, с приятен външен вид (или поне би могла да бъде, след като Луиз се занимае с нея) и можеше да прави каквото си поиска. Това е. Ан се усмихна и каза, че ще види как нещата ще потръгнат.

Брокерът я увери, че ще вземе добри пари от „Олд Ректъри“, особено при наличието на допълнителен апартамент. Доходите от попечителския фонд бяха повече от достатъчни за скромните й нужди, сега, когато покриваха разходите на един човек, а не на двама възрастни плюс постоянен поток от авантаджии и стара, скапана кола.

До голяма степен поради това, че Лайънъл бе в дъното на ужасните беди, сполетели и двете, Луиз лесно успя да убеди приятелката си да се откаже от плана да му купува някакво жилище и да му предлага финансова подкрепа. Отначало Ан възразяваше, не можела да не му даде нищо. Но Луиз заяви, че даже и да не му отпусне нищо, той пак ще й е длъжник десет пъти повече, отколкото й е дал някога. Когато Луиз разбра за твърдото решение на Ан да осигури Хети с прилична пенсия, защитена от инфлация, й обясни, че е изключено едновременно да осигури финансово и мъжа си, и Хети, пък да си купи и нова къща.

Ан отиде в „Олд Ректъри“ само веднъж, придружена от адвоката си. Посочи някои мебели и лични вещи, които искаше да запази, и той уреди нещата да бъдат изнесени и складирани някъде, а останалото да бъде продадено. Цялата сделка отне по-малко от час, но Ан непрекъснато се бореше с желанието да си тръгне от къщата. Обсъдиха накратко и завещанието й, което адвокатът пазеше в кабинета си. Имаше намерение да направи ново и си уговориха среща в началото на следващия месец.

Нещата се стекоха така, че Ан никога повече не видя Лайънъл. Докато той се накани да отиде в болницата, тя вече се бе възстановила достатъчно, за да обясни на лекаря си как не би могла да издържи и миг в присъствието на съпруга си, и той не получи разрешение да я посети. Втори път така и не отиде.

Адвокатът на Ан, Тейлър Рийдинг, получи писмо от Луси и Брейкбийн — единствените други адвокати в Костън, — в което те заявяваха, че Лайънъл имал право на половината от „Олд Ректъри“. Отговорът му бе ясен и недвусмислен. Другата страна заплаши да предприеме по-нататъшни действия, но това не доведе до никакви резултати. През следващия декември Ан получи доста жалка коледна картичка, изпратена от адрес в Слоу, на която не отговори. И това бе всичко всъщност.

Няколко години по-късно някой, който познаваше Лайънъл, каза на Ан, че го видели, като си тръгвали от Националния театър след вечерно представление. Отново носел пасторската си якичка и помагал в раздаването на супа и сандвичи на бездомните на Ембанкмънт. Но бяха зърнали човека отдалече, та не бяха сигурни дали не са се припознали.

Точната дата на сребърната сватба на Том и Джойс Барнаби — 12 септември — се падна в неделя. Но понеже и те като повечето хора се бяха оженили в събота, решиха, че предпочитат да празнуват на самия ден. А и както беше казала Къли, всяко уважаващо себе си тържество, така или иначе, щеше да обхване и двата дни.

Съботата бе доста студена и със съвсем малко слънце. Сутринта беше странна, а следобеда времето едва се влачеше. След закуска Барнаби нареди съдовете в съдомиялната, а Джойс отиде да си направи косата. Когато се върна, пиха кафе и изчетоха съботните вестници от начало до край, а все още не беше станало време за обяд.

— Харесва ли ти косата ми така?

— Добре е.

— Реших за такъв специален ден да е малко по-различна.

— Чудесно изглежда.

— На мен пък не ми харесва.

— Хубава е.

— Преди беше по-хубава — изпъшка Джойс. Изрита вестниците от канапето и вдигна краката си. После пак ги спусна на пода.

— Иска ми се вече да е осем часът — каза Барнаби.

— Е, да, ама не е. А е дванайсет без двайсет.

— А кога ще си получим подаръците?

— В седем, като дойдат децата и отворим шампанското.

— Не може ли аз да си получа моя сега?