Каролайн Греъм - Сигурно място

— И аз имах същото предвид — подхвана разгорещено Трой. — Ако някой се нуждае от приятел…

— Хич не си го и помисляй.

— Нищо лошо няма, ако…

— Напротив, има. В крайна сметка.

— Но какво ще стане с нея?

— Ще се справи — отсече Барнаби с увереност, каквато всъщност не изпитваше. — В края на краищата дори нас успя да излъже.

— Надявам се да се справи.

— Не се е давила, Трой, а е махала.

— Моля?

— Няма значение.

Ей такива работи много мразеше. А шефът все такива ги вършеше. Каже нещо малко по-трудно, малко по-неясно. Някой цитат от нещо, дето никой нормален човек не е чувал. А щом го попиташ да ти обясни, те отпъжда като досадна муха.

Може да кажете, прав е, не му се обяснява. Ами тогава да не се нахвърля на някого, защото не разбирал от опера или театър, тежка музика, книги или подобни неща. Трой беше проверил думата „филистер“ в речника на Талиса Лийн, когато се прибра вкъщи оная вечер, и хич не му стана приятно. Нищо чудно, че е „духовно ограничен човек, затворен в кръга на битовите си интереси“, след като всеки път щом попита някой всезнайко до себе си, той винаги млъква като риба.

— Какво ще кажеш да обядваме в „Ред Лайън“?

— Звучи добре, шефе?

— Какво искаш? Аз черпя.

— Пай и пържени картофки. И от онзи малинов сладкиш „Павлова“.

— Отлично — каза Барнаби, вече бяха влезли в двора на кръчмата. — Това ще подкрепи духа ти.

Стана така, че Луиз не можа лично да се погрижи за възстановяването на брат си. Валънтайн се върна в стъклената къща само за няколко дни, колкото да си събере дрехите, компютъра, личните си документи и няколко книги. Беше решил да живее под наем някъде в Лондон, докато мине процесът, за който му бяха съобщили, че вероятно ще е насрочен след няколко месеца.

Докато си търсеше квартира, неговият издател му предложи да се нанесе в тавански апартамент в Хампстед. Там живеел синът на издателя, трета година студент в Оксфорд, и рядко се връщал вкъщи. Отначало Валънтайн си мислеше, че жилището е доста тясно, но постепенно се отказа да си търси друго място, докато не се изясни бъдещето му. Е, той едва ли би използвал точно тези думи. Мислите му рядко прекрачваха границите на днешния ден и дори на сегашния момент, просто оставяше часовете да се нижат, вцепенен от самота.

Луиз непрекъснато му звънеше. Накрая той започна да изключва телефона, понякога го оставяше изключен с дни. Един или два пъти, по нейно настояване, двамата се срещнаха и отидоха на обяд, но беше ужасно. Вал не беше гладен, а тя, разтревожена, все му повтаряше, че трябва да се храни, с което му лазеше по нервите. Втория път като се разделяха, Луиз с мъка сдържаше сълзите си, а Вал съкрушен я уверяваше, че за всичко бил виновен той, после сковано и някак по задължение я прегърна и подхвърли: „Обаждай се.“

Във влака за Грейт Мисендън Луиз с вродената си разсъдливост успя да се успокои с мисълта, че тези неща изискват време. Просто не си беше дала сметка точно колко време щеше да е необходимо. Накрая всичко щеше да е наред. А когато се качи в малката си жълта кола, паркирана до гарата, с радост си помисли колко бе хубаво все пак, че не се прибира в празна къща.

Когато най-накрая Ан бе готова да напусне болницата, където я предупредиха, че по всяка вероятност я очаква доста дълъг период на възстановяване, тя не знаеше къде да отиде. Душата й се отвращаваше от идеята да се върне в „Олд Ректъри“. Мисълта за родния й дом бе станала невероятно отблъскваща и дори не желаеше да види къщата отново. Единствената й роднина беше възрастна леля в Нортъмбърланд, с която не се бяха виждали повече от двайсет години и почти не си бяха писали. Освен това, като наскоро опериран току-що изписан пациент, трябваше да остане близо до болницата. После, като наближи денят на изписването, Луиз й предложи да отиде да живее във „Фейнлайт“.

Луиз бе идвала в „Стоук Мандевил“ почти всеки ден и макар двете да не си говореха много, дългите мълчания никога не ги притесняваха. Постепенно се бяха убедили, че си допадат, и затова решиха да делят един дом.

Отначало Ан се чувстваше малко неудобно, което беше неизбежно. Трябваше да свикнат да живеят заедно. От благодарност Ан искаше да върши повече неща, отколкото й беше по силите. Луиз пък отказваше всякаква помощ, убедена, че може и сама да се справи, макар от години да не беше опитвала. (След като разбраха за престъплението на Валънтайн и последвалия арест, хората от агенцията за чистене по домовете бързо зачеркнаха името Фейнлайт от списъците си.)