Каролайн Греъм - Сигурно място

— Не.

Барнаби въздъхна, сгъна културните страници на „Индипендънт“ и отиде в коридора. Сложи си шала, старо яке и излезе. Извади по-широка вила от бараката в градината и започна да разрохква земята около целогодишната декоративна трева. После взе кофата с разтворен във вода тор и изсипа смрадливата течност около корените.

Бедата на днешния ден, помисли си той, че до такава степен е зареден с романтика и сантименталности, та просто не е в състояние да ги вмести. Специален ден без съмнение, но същевременно и най-обикновен, който трябва да се изживее приятно и по обичайния начин.

Закуската в леглото, нещо, което почти не си спомняше да му се е случвало през живота, не беше изобщо приятно преживяване. Джойс му донесе поднос с красива роза в кристална ваза и той седеше вдървено изправен, облегнат на възглавниците, вдигнати на таблата на леглото, и се опитвате да си натопи кифлата в кафето, без да го разлее.

Джойс седна до него със своя поднос и започна да яде грейпфрут, като го засланяше с една ръка, за да не опръска всичко наоколо с лепкавия му сок, и сто пъти рече: „Не е ли хубаво?“ Като се пресегна през леглото да включи радиото, събори розата.

И закуската продължи в тоя дух до края. Барнаби изведнъж разбра как се беше чувствала дъщеря му в деня преди всяка премиера. Къли му беше разказвала. Опитва се да спи колкото може по до късно, мотае се със закуската, отива в театъра по обяд, макар да няма какво да прави там и само се пречка. Намира компания за обяд, взема си някой филм да гледа вкъщи и пак й остават още три часа, които се чуди как да убие. Опитва се да си почине да си преговори репликите. А последният час минава с бясна скорост.

С Джойс бяха попаднали в същия кошмар. Беше нелепо. Защо да не си е като всяка нормална събота? Барнаби видя, че жена му гледа през прозореца на кухнята. Помаха й, тя му отвърна с доста скована усмивка, докосвайки косата си. Той върна кофата до торището и запя: „Какво значение има денят…“

Сандъкът беше изчезнал от гаража. Стана му интересно. Като каза на Джойс, че сандъка го няма, тя му обясни, че в него имало стол — на неин колега от театралната група, който се местел в ново жилище и нямал място за него. Вчера дошъл да го вземе човекът, на когото колегата й бил подарил въпросния стол. И това беше.

Барнаби сложи още тор в кофата, напълни я с вода и започна да подрязва храст, станал прекалено огромен. Останалата част от предобеда мина особено приятно и когато Джойс го викна за обяд, той се изненада колко бързо бе минало времето.

След това тя обяви, че трябва да излезе, затова Том дремна, погледа спортно предаване по телевизията, дремна пак и към пет часа си направи чаша чай. Джойс се върна едва към шест. Беше ходила на кино, на „Да разлаем кучетата“, който бил невероятно хубав филм и непременно трябвало да го гледат и на видео.

Барнаби не попита защо не го бе поканила да идат заедно на кино. Всеки се справяше както може с този странен, непознат вид ден — той, правейки това, което си беше обичайно през почивните дни, но с малко повече въздишки, а Джойс си запълваше времето, като ходеше насам-натам.

В шест часа и двамата бяха в спалнята и се преобличаха. Барнаби си сложи доста твърда колосана бяла риза и тъмносин костюм с жилетка. Докато си нахлузваше лъскавите черни чорапи, наблюдаваше как Джойс се гримира пред увеличително огледало, ярко осветено от подвижния лампион. Беше с кафява фуста, поръбена с дантела, която Къли преди много време бе кръстила „фройдисткия комбинезон на мама“.

Внезапно на Барнаби му хрумна, че неговият подарък за годишнината, така внимателно измислен, красиво изработен и разкошно опакован, бе просто безполезен. Разкошен, но без никаква реална полза. Къде, моля ви се, но света, като изключим илюстрациите в старите книги с детски приказки и филмите от трийсетте, жените седят, хванали огледало в една ръка, докато се решат с другата? Трябваха им и двете ръце и добро осветление. Той въздъхна.

— За бога — каза Джойс.

Беше си купила нов костюм за случая. Цикламен с черен ширит. Някакъв „Шанел“ или нещо такова. Цветът изглеждаше по-ярък, отколкото в магазина, и не си пасваше с червилото й. Обеците вече й убиваха, но май бяха единственото нещо, което изглеждаше наред. Гримът трябваше да издържи цялата вечер и съответно бе сложила доста повече от обикновено, а сега се чудеше дали да не го махне и да започне отново. Всеки разправя как колкото е по-възрастна една жена, толкова по-малко грим трябва да слага. Едва се сдържа да не въздъхне на свой ред. Само това им липсваше тази вечер. И двамата да лъхтят като астматици.