Каролайн Греъм - Сигурно място

— Каква ли ще е присъдата на Фейнлайт?

— Зависи. Убийството е сериозно обвинение.

— Било е нещастен случай. Нали го чухте какво каза на сестра си.

— Да, но го чух и да казва, че е ослепял от ревност. Познавал е убития, Трой. Имали са връзка, което означава, че убийството е напълно възможно. Ония от столичната полиция с право го обвиниха.

— Но го пуснаха под гаранция — Трой беше започнал да се ядосва. — Сигурно значи нещо.

— Значи, че не го смятат опасен за обществото. А не че не е извършил никакво престъпление.

— Следователно могат да го признаят за виновен, така ли?

— Зависи.

— От какво?

— Доколко силни ще са анти хомосексуалните предубеждения на съдебните заседатели. Колко ще ги впечатли репутацията на Фейнлайт като известен писател. Доколко ще ги ужаси досието на Джексън. Как ще реагират на свидетелските показания на Таня Уокър, които ще бъдат враждебни, меко казано.

Разпитът на Таня беше приключил с описанието на борбата, довела до смъртта на брат й. Според нея Валънтайн бил нахлул в стаята, нападнал Тери, измъкнал го на стълбищната площадка и го блъснал срещу перилата. Изплашена за собствения си живот, тя избягала по противопожарната стълба.

— Прокуратурата също има свидетел, шефе. Детектив Бенет.

— Той е видял само как Джексън пада. Тя може да каже как се е стигнало дотам.

— И да излъже.

— Вероятно. Сърцето на момичето е разбито, ще иска да си отмъсти. А и кой може да докаже, че лъжесвидетелства?

— Това с книгите дали ще помогне?

— Може би, понеже пише за деца.

Барнаби бе шокиран от вида на Фейнлайт. Приличаше на зомби. В очите му нямаше капчица живот, капчица надежда. Нямаше дори отчаяние. Бяха като на мъртвец. Тялото му сега не изглеждаше толкова силно, бе като пречупено, сломено от смъртна умора. Сякаш се бе смалил и на ръст, и на тегло.

Барнаби не завиждаше на Луиз. Беше сигурен, че тя ще се справи, ще се грижи за Фейнлайт, докато душата му тъне в най-тъмната си нощ. В Луиз имаше и любов, и търпение, и, определено на този етап, достатъчно сила. В нея всичко грееше. Очите, кожата, косата. Бузите й розовееха не от обичайния умело положен грим, а от здраве и щастие.

А и времето беше на нейна страна. Човекът, причинил на брат й толкова много мъка, вече не съществуваше. Поне от плът и кръв. Но в сърцето на Фейнлайт — това е нещо друго. И в ума му, където започват и завършват всички проблеми. Как ли щеше да се справи? Как щеше да оцелее брат й в или извън затвора, разкъсван от угризения и самота, копнеещ безнадеждно за единствения човек, за когото мечтаеше нещастната му душа?

— Само ако — измърмори Барнаби на себе си. — Понякога си мисля, че това са най-тъжните думи в човешкия език.

— Намирам ги по-скоро за безсмислени — възрази Трой.

— Според теб — отвърна главният инспектор. Беше свикнал с инертното отношение на сержанта и понякога дори го приветстваше като разумен коректив на собственото му доста разпасано въображение.

— Станалото станало — продължи мисълта си Трой. После, за да няма никакви недоразумения, добави: — Джунъ ригрет ей рийан 15 15 Изкривено произношение на френския израз „Je ne regrette de rien“ — „Аз не съжалявам за нищо“. — Б.пр. .

Вървяха през селото и вече бяха стигнали до селския знак с неговия накокошинен язовец, набъбнали житни класове, яки бухалки за крикет и отровнозелена хризантема.

Барнаби забеляза кученца със светла козина да се гонят, полудели от радост, за щастие достатъчно далече, та не се налагаше да разменя любезности със стопанката им. Малък териер се опитваше да се присъедини към веселбата, макар и не особено сполучливо. Собственичките на кучетата вървяха хванати под ръка, допрели глави — явно си говореха.

— Я вижте кой е там — възкликна сержант Трой.

— Виждам кой е там — отвърна главният инспектор, ускорявайки крачка. — Благодаря много.

След няколко минути стигнаха до реката. Барнаби спря до ниския мост и погледна към бързо течащата вода. Зачуди се как ли е изглеждала през онази нощ на лунна светлина, когато Таня беше скочила. Сигурно е имало пълнолуние, иначе Чарли нямаше да види лицата на двете жени, вкопчени една в друга на моста, боричкащи се, докато едната изчезне със силен плясък в реката. И той си е помислил, че видяното е станало наистина, както бихме си помислили всички. Кой се съмнява в нещо, дето е видял със собствените си очи?

— Мислех си, сър. Таня…

— Горкото момиче — каза Барнаби и донякъде сам се изненада от думите си.