Каролайн Греъм - Сигурно място

— Хукнах обратно към къщата. Скрих се в градината, докато се върне Тери. Прекарах нощта в неговия апартамент. На другия ден отидох в Костън на стоп и взех влака до Лондон.

Барнаби си наложи да диша равномерно, за да потисне надигащия се у него гняв. Опита се да не мисли за часовете, дори дните пропиляно време (неговото собствено най-малко), в което бяха изчетени купища хартия, описващи в подробности безполезни разпити, свързани с въпросната нощ продължителната работа на какви ли не служители от здравеопазването и полицията в издирване на евентуалната удавница. Накратко, невероятно разпиляване на и без това ужасно оскъдните ресурси на полицията.

— И какво всъщност се обърка? — попита сержант Трой. Беше забелязал ядно стиснатите устни на шефа и червенината, избила по бузите му от пламналия в него гняв, и затова реши, че май ще е по-добре сам да зададе следващия въпрос.

— Оня кривоглед мангал, Чарли Ледърс. Той обърка всичко. Тери си беше приготвил писмото, адресирано до нея, надписано „Лично“. Аз го пуснах, „бърза поща“, от централната поща в Костън. Като си толкова близо, почти винаги чакаш двайсет и четири часа, докато го получиш. Тери наблюдава и когато колата идва, той си измисля някакъв претекст да влезе в къщата, та да разбере дали тя е схванала как стоят нещата.

— Как ще разбере? — попита сержант Трой.

— Е, как — погледна го презрително Таня. — Тя едва ли ще танцува и пее „О, какъв прекрасен ден, искам да го прекарам с теб“ с това нещо, дето й изгаря джоба, нали?

— Предполагам — каза Барнаби. Замисли се за Ан Лорънс. Мила, слаба, невинна. Тихо отдадена на ежедневните си занимания. Как отваря писмото.

— Както и да е. Тя явно е схванала всичко, защото той я намира полуумряла от страх и писмото е на пода. Бедата е, че не било неговото. И на онова имало залепени думи, но били по-малко. И подредени различно. Можете да си представите как се е почувствал.

— Навярно е бил тежък удар — не се въздържа Барнаби.

— Да. Но Тери е най-добър, когато е притиснат до стената. Съобразява, че щом има писмо за изнудване, ще има и плащане, и започва да я наблюдава непрекъснато. Решава, че тя сигурно ще занесе парите през нощта, така и става. Той я проследява с намерението сам да вземе парите. В края на краищата ние си ги бяхме заработили. Но никога не е искал да убива никого.

Барнаби се изкушаваше да каже: „О, значи всичко е наред“, но се въздържа. Не би направил нищо, за да прекъсне словоизлиянието — всичко се разплиташе толкова гладко.

— Но Чарли стигнал пръв. Точно вземал парите, когато Тери го видял.

— Ама че хора — измърмори сержант Трой.

— И съвсем случайно Тери намерил парче кабел в джоба си — вметна Барнаби.

— Трябва да носиш нещо за самозащита в тия времена — обясни Таня, позагубила малко от търпението си. Гледаше Барнаби така, все едно си мислеше, че точно той трябва да знае колко е опасен светът. — И добре че го е носел, както са тръгнали работите.

— Какво искаш да кажеш?

— Чарли извадил нож срещу него. Започнала ужасна борба.

Полицаите се спогледаха. И двамата си спомниха, че на местопрестъплението нямаше и следа от борба.

— Та определено е било при самоотбрана — разпалено заяви Таня, забелязала разменените погледи.

— А кучето? — попита сержант Трой. — И това ли е било при „самоотбрана“?

— Какво искаш да кажеш? Какво куче?

Барнаби бързо сложи ръка на рамото на сержанта — не беше сега моментът Трой да изобличава Джексън в проява на жестокост към животното. Щеше да отклони разговора в ненужна посока.

— А какво стана с писмото на Тери, Таня?

— Пристигна на следващия ден. Той пресрещнал пощенската кола, предложил да занесе пощата до къщата и си взел писмото. След това изпратил друго, този път сам го пуснал в къщата, като Чарли, в него искахме вече пет.

— И без съмнение щяхте да поискате още повече третия път?

— Защо не? Тери смяташе, че къщата сигурно струва четвърт милион. Но каза, че трябва да й дадем време да си поеме дъх — измамно чувство за безопасност или нещо такова. Да речем, един месец. Щяхме да ходим в Париж за няколко дни. Той беше взел петте бона…

— А сега те са у теб, нали, Таня?

— Не. Така и не ми ги донесе.

— Не очакваш да ти повярваме, нали? — намеси се Трой.

— Не лъжа. Той ги скри, щот’ мислеше, че вие може да претарашите апартамента със заповед за обиск. А после не можа да си ги вземе заради оня гаден педал, дето го шпионираше. С бинокъл.

Барнаби си помисли, че това определено се връзва с казаното от Бенет за поведението на Фейнлайт. Парите сигурно бяха скрити заедно с дрехите в раницата. Намериш ли я, удряш джакпота.