Каролайн Греъм - Сигурно място

Той седеше, хванал главата си с ръце. Раменете му бяха приведени. Предложиха му храна, чай, вода — всичко бе отхвърлил с поклащане на глава, без да каже нищо. Барнаби се беше отказал да включва и изключва касетофона. Сега опита пак.

— Господин Фейнлайт… — Барнаби виждаше, че човекът не мълчеше от инат. Подозираше, че дори не бе забелязал присъствието им, макар отдавна да седяха заедно в стаята, Фейнлайт просто бе погълнат от тиха, непроницаема скръб.

Барнаби се изправи, даде знак на Трой да остане и излезе. Задържаният не беше от хората, които отказват да говорят с полицаи заради някакви свои принципи. Като преодолее шока, сигурно ще им каже какво се бе случило. Но кога ли щеше да стане това?

Доколкото главният инспектор бе установил, до момента на падането на Джексън не е имало свидетели на борбата, което означаваше, че единствен Фейнлайт трябваше да им каже какво точно бе станало. И беше изцяло в негов интерес, както и в интерес на Барнаби, да проговори възможно по-скоро. Едва ли би искал да остане затворен в някоя килия до процеса, който можеше да бъде насрочен и след няколко месеца.

Барнаби обясни всичко това на Луиз Фейнлайт, която продължаваше да чака в приемната. Щом го позна, тя скочи. Много се беше променила. Барнаби никога не я беше виждал без грим и лицето й изглеждаше сиво, изпито от безмерна тревога и тъга. Ако сега го бяха попитали за възрастта й, щеше да й даде петдесет.

— Кога ще мога да видя брат си?

— Надявах се…

— Има ли някой с него? Адвокат? Има право, нали?

— Да. Имате ли семеен адвокат?

— Тя е в Лондон. Кога ще мога да видя Вал?

— Елате да седнете, госпожице Фейнлайт.

Барнаби я хвана под ръка и я поведе към грозна дървена пейка. Луиз с нежелание седна на самия й ръб, придърпвайки края на вълнения си пуловер.

— Сигурен съм, че искате да помогнете на брат си…

— Разбира се, че искам!

— Затова се надяваме да го убедите да говори с нас.

— Какво? Сега ли?

— Колкото по-рано отговори…

— Стояли сте над главата му часове на онова другото място. Трябва да си почине.

— Не можем да го освободим…

— Джексън наистина ли…

— Да.

— О, горкият Вал! — тихо каза тя и заплака беззвучно.

Беше невъзможно да оставят Луиз и брат й заедно насаме. Но Барнаби им осигури възможно най-дискретното и не стряскащо полицейско присъствие. Сержант Бриърли седна, не до масата, а на стол в най-отдалечения ъгъл на стаята. Барнаби беше сигурен, че след минути Фейнлайт и сестра му ще забравят за нея. Така и стана. Луиз поиска да й обещаят, че няма да записват нищо от разговора с брат й. Копнееше да го види, но бе твърдо решена да не допринася с нищо, дори непреднамерено, за образуване на наказателно дело срещу него.

Барнаби беше в съседното помещение. Там през прозорче с армирано стъкло можеше да вижда и чува Луиз и брат й. Те седнаха един до друг на два твърди метални стола. Луиз непохватно прегърна Валънтайн под доста неудобен ъгъл и го залюля напред-назад като бебе. Това продължи близо двайсет минути и Барнаби тъкмо щеше да се откаже от идеята, когато Фейнлайт отметна глава назад и нададе ужасен вой, последван от няколко силни, дрезгави хлипания.

— Започна се — каза сержант Трой, току-що влязъл. — Помолих да ни донесат чай. Искате ли един „Марс“, докато го приготвят?

— Като видях вратата отворена, реших, че е нашият сигнал. Можеш да си представиш, Лу, как се почувствах. — По лицето на Вал се стичаха едри сълзи. Избърса ги с ръкав. Смачкани кърпички се валяха навсякъде по масата и пода. Луиз взе ръката на брат си и я притисна към устните си.

— Изтичах — за малко да падна по стълбите, толкова бързах, — но вътре нямаше никой. Тогава разбрах… вратата сигурно случайно бе останала отворена.

Той така стисна пръстите й, че тя едва не извика.

— Боже, Лу, защо просто не си тръгнах тогава? Просто да си бях отишъл. Ако се бях прибрал, сега щеше да е жив.

Луиз не позволи радостта и облекчението да се изпишат на лицето й. Скри светлината в очите си и само го зауспокоява:

— Знам, миличък, знам.

— Тогава чух как телефонът цъкна, нали знаеш, като вдигнеш дериват. Помислих, че може да е той и сигурно звъни у нас. Кълна се, така беше, Лу. Да не мислиш, че съм го шпионирал или нещо подобно. Чух гласа му и не можах да повярвам! Толкова бе нежен, пълен с любов и доброта… казваше неща, каквито дори не съм си и мечтал да чуя. Че тя била единствената и никой друг нямал място в сърцето му сега и завинаги, да не се тревожела за нищо, щял да отиде при нея веднага щом успеел да се измъкне, всичко щяло да бъде наред…