Каролайн Греъм - Сигурно място

— Къде е Фейнлайт?

— Моля?

— „Алвис“-ът.

— Още е зад мен. Спотайва се. Доколкото е възможно с такава кола, дето е като излязла от филм за Джеймс Бонд.

Бенет се отпуши на цитати от любимия си роман от Ян Флеминг и Барнаби бързо изключи мобилния си телефон. Раздразнението му премина за по-малко от секунда, изместено от доволни мисли за щастливия обрат, който съдбата му бе предоставила за разнообразие. Защото, ако трябва да следваш някого в кола, едва ли има по-дискретни и сигурни начини да го държиш под око от това да караш във вътрешната лента на първокласен път.

— Така и не открихме адрес на Джексън в Лондон, нали, шефе?

— Не открихме. Отишъл е при семейство Лорънс почти направо от затвора. Живял е седмица-две в общежитие, докато си уреди нещата. Преди това просто се е местел от място на място. Не е имал постоянно жилище, както се казва.

— Не е дорасъл дотам.

— Казах ти и преди — не е умен.

— Значи нямаме представа накъде се е запътил.

— Не мисля така.

Някъде между Падингтън и Реджентс Парк сребристият „Алвис“ изпревари „Ескорт“-а на Бенет. Всъщност той не забеляза точно кога. В интерес на истината „Алвис“-ът беше няколко коли назад, невидим за Бенет през последните трийсетина минути, и детективът почти го беше забравил. Дори не беше видял как минава в съседната лента.

Не се разтревожи. Докато държеше тая катафалка с трупа в нея, както бе кръстил „Хамбър“-а, под око, за него беше без значение кой друг ще се присъедини към купона. Дори нямаше нужда да изостава, защото, както му беше казал шефът при последния им разговор, за Фейипайт тъмносиният „Ексорт“ бе едва ли не незабележим. А дори и да го мерне, за него щеше да е просто поредният автомобил на пътя.

Трите коли минаха по Блекфрайърс Бридж, когато Трой заобикаляше Хайд Парк.

— Сигурен ли си, че си запознат с географията на пътя, сержант? И не ми казвай, че си тръгнал по по-живописния. Аз имам очи.

— Да, сър. — Трой се сети как само преди ден мечтаеше да кара из Лондон. Бе му се сторило като предизвикателство и определено си беше такова. Щеше да се справи, без съмнение, само дето, ако не успееше скоро да се измъкне от лявото платно, можеше да си обикалят Мраморната арка, докато им се завие свят, и господ да им е на помощ, когато най-накрая спрат. Даде мигач, излезе от лентата си и получи такова изсвирване от нечия сирена за мъгла, току в самия му ауспух, че стомахът му се преобърна.

— Оттук е по-напряко, сър. За да избегнем Блекфрайърс. По това време там е доста напечено.

Мълчанието беше по-лошо от упрек.

— Като си тръгнал оттук, отбий се до моста при Ватерло и ей ни на̀ в Шордич.

— На мен ми прилича на Оксфорд Стрийт.

И така си беше. Запъплиха полека надолу, изпреварвайки със скоростта на изморен охлюв огромни червени двуетажни автобуси, някои отзад с надпис, в който благодаряха, че си им дал предимство да се изнесат в платното. За миг Трой ясно си представи какво би станало, ако автобусът се възползва от предимството си, а ти не го пуснеш, и реши, че май най-разумно бе да не се спори с такива на улицата.

Не можеше да не забележи изключително враждебното отношение, демонстрирано от шофьорите на черните таксита, които бяха на всяка крачка. Натискаха клаксони, не му даваха да изпреварва, опитваха се да го засичат. Един завъртя пръст до челото си и му викна: „Смотаняк!“

— Чувал съм за лондонските таксиджии — отбеляза Трой, — но не знаех, че са чак такива.

— Ти не би трябвало да си тук.

— Какво?

— Само за автобуси и таксита е.

— Защо не казват?

— Току-що отминахме знака.

Пълзяха около Пикадили Съркъс, където стъпалата около статуята на Ерос не се виждаха, скрити от тълпа младежи, седнали да похапнат, пийнат и побъбрят. Двама от тях ентусиазирано изпробваха дали първият Божи закон може да се прилага на практика.

Бавно запъплиха по Хеймаркет и стигнаха до Трафалгар Скуеър, пълен с туристи, повечето от които щедро хранеха гълъбите. Птиците отвръщаха със същата щедрост и Барнаби намусено гледаше как осейват капака на колата му с живописни петна. Накрая успяха да се намъкнат в Шордич. Детектив Бенет позвъни по мобилния на Барнаби, за да опише местоположението си. Беше пред метростанцията на Уайтчапел.

— Сигурно всеки момент ще завие наляво, Бенет. Тръгнал е към Ломакс Роуд номер седемнайсет. Ако влезе в къщата, добре. Само стой наблизо. Опита ли да си тръгне, задръж го. На около пет минути от теб сме.

— Добре, сър.