Каролайн Греъм - Сигурно място

— Разкажи ми за Карлота, Таня.

— Казах ви за нея. Когато идвахте у нас.

— Какво се случи с нея?

Тя го погледна с празен поглед.

— Жива ли е още?

— Разбира се, че е жива. Вие к’во си мислите?

— Къде е тогава? — попита сержант Трой.

— Живее си живота, предполагам. Обикаля света, кръстосва моретата.

— И как стана всичко?

— Появи се една реклама в оня театрален вестник. Тя се яви на прослушване десетина дни преди датата, на която трябваше да отиде в „Олд Ректъри“. Предложили й работа — еротични танци. Едногодишен договор. Веднага прие. — Таня погледна към сержант Трой и за първи път в нея пролича искрица живот. — Вие не бихте ли приели?

Трой не отговори. Не би било уместно да го споменава, но не, не би приел. Сети се за своята първа среща с това момиче: колко бе трогнат от външния й вид и веселото й бърборене, как му беше дожаляло за нея, задето не познаваше баща си. Поредната лъжа вероятно. Той сви устни, за да не вземат да се разтеглят в усмивка, без да си дава сметка какъв лицемерен вид му придаде този жест.

— И чия беше идеята ти да отидеш у семейство Лорънс вместо нея? — попита Барнаби, доволен, че сега поне знаеше защо беше чист апартаментът. — Твоя или нейна?

— На Тери. Хареса му мисълта, че ще може да ме държи под око. Имайте предвид, че можеше да се чупи, когато си поиска. Той беше при мен, когато вие се появихте. Скри се в спалнята.

Барнаби изруга наум. Но продължи разговора с равен тон:

— Значи го познаваш отпреди?

— Откакто се помня. Идва и си отива.

— Май повечето си е отивал — подхвърли сержант Трой. — Непрекъснато е бил зад решетки.

— Да, повечето време — съгласи се Таня, но изгледа Трой с безгранично презрение. Сержантът се изчерви от възмущение и си помисли; че е ужасно нахална, но не успя да издържи на погледа й.

— Преструвахте се обаче, че не се познавате? — подчерта Барнаби.

— Ами да. Той не искаше да афишираме отношенията си.

— Заради великия му план ли?

— Отчасти. Той по природа си е такъв, обича скритите неща. Само така се чувстваше в безопасност.

— И как трябваше да се развият нещата според плана?

— О, той беше гениален. Даже бяха два, един за през деня, един за, след като мръкне, в зависимост от това кога щеше да се задейства госпожа Лорънс. Аз гепих няк’ви бижута, няк’ви старомодни неща, по които тя много си падаше.

— Били са на майка й.

— Да. Както и да е.

— А не би ли ги… — Барнаби протегна ръка с отворена длан.

Таня се поколеба.

— Хайде, Таня. Вече призна, че си ги взела. Върнеш ли ги, само ще е от полза за досието ти.

Таня отвори чантата си, извади обиците и ги сложи в ръката на Барнаби.

— Сега ще ги продадете на черно, нали?

— Точно така — обади се сержант Трой.

Барнаби попита какво се беше случило после.

— Когато тя дойде в моята стая да пита за обиците, аз побеснях, почнах да късам всичко и да крещя до небесата, че това е краят на живота. После избягах. Знаехме, че тя ще тръгне след мен, щот’ си беше такава.

— Загрижена? — предположи Барнаби.

— Планът действаше перфектно. Ако не, Тери имаше и куп други идеи.

— Ан си мислеше, че те е бутнала в реката — каза Барнаби. — Беше обезумяла.

— Такъв беше замисълът — обясни търпеливо Таня. — Нямаше да плати, ако сама бяха скочила, нали така?

— Защо изобщо трябваше да плаща? — изръмжа сержант Трой.

— Щот’ можеше да си го позволи. Щот’ имаше огромна къща и някой, който да чисти вместо нея, и друг, който да работи в тъпата й градина. И щот’ не си е помръднала пръста да работи през целия си живот!

— Да разбирам ли, че не я харесваше? — попита Барнаби.

— Охх… — въздъхна Таня. — Тя не беше толкова лоша. По-скоро не можех да търпя благочестивия козел. Дето все те опипва, уж случайно, уж, без да иска… нали разбирате к’во искам да кажа? Ръцете му са като влажни парцали за миене на чинии.

— А къде излезе от реката?

— Където влязох. Тери беше пуснал една гума там дни преди това. Завързана с въже за кука под моста. Сграбчих я и висях на нея, докато виковете на госпожата се отдалечиха, и тогава се изкачих обратно.

Знаех за гумата. Барнаби си спомни доклада за претърсването на реката. Боклуци — пакетчета от чиле, рамка от детска количка, стара гума. Използвана като люлка, гласеше описанието, защото на нея все още имаше вързано въже. И аз да пропусна това. Вероятно Джойс е права. Май ми е време да се оттегля.

— И после къде отиде? — попита Трой и колкото и да не искаше, си я представи как стои в нощта, измръзнала, мокра и трепереща.