Каролайн Греъм - Сигурно място

— Знаеш ли как е взел втората порция пари? — попита сержант Трой, като се опита да изрази иронично търпение, но както винаги не успя да го докара както искаше — просто си прозвуча сърдито и заядливо, дори в собствените му уши.

— Както и първата. Колко начина знаете за вземане на откуп?

— Може да се проследи жертвата, да й смачкаш главата в капака на някоя кола и просто да вземеш парите.

Таня се втренчи в Барнаби, който бе казал това, после в сержант Трой и отново в Барнаби.

— Лъжливи копелета. Не бихте измисляли такива лъжи, ако той беше тук да се защити. Тя ги е оставила в Картърс Ууд, точно както и първия път.

— Госпожа Лорънс не е оставяла никъде никакви пари. Беше решила да не плаща й да върне парите в банката.

— Да бе, така казва тя…

— Тя нищо не казва — обади се Трой. — Защото от три дни е в интензивното. Дори не се знае дали ще дойде на себе си.

Барнаби погледна момичето от другата страна на масата. Беше станала трогателно неуверена и главният инспектор изпита съжаление към нея.

— Той има много прояви на насилие, Таня.

— Не е вярно — извика тя и веднага опроверга собствените си думи. — Имаше причини.

— Да извади нож и да нападне с него…

— Не е вадил нож. Тери е бил най-малкият, поел е вината върху себе си, за да го приемат. Тоя, дето го е направил, е щял да получи доживотна. На улицата трябва да те приемат. Иначе си мъртъв.

Трой мислеше да попита за стареца, захвърлен в канавката, но с учудване установи, че всъщност няма желание да го направи. Несъмнено се бореше със симпатията, която изпитваше. Не към Джексън, абсурд, а към момичето. В момента изглеждаше толкова тъжна и очевидно едва се сдържаше да не заплаче. Барнаби обаче нямаше подобни задръжки.

— Имало и друг случай. С един старец…

— Били Уайзмен. Той имаше късмет.

— Късмет ли?

— Познавам хора, дето, ако го бяха докопали, нямаше да го оставят жив.

— Какво искаш да кажеш, Таня?

— Бях на десет, когато ме осиновиха, той и жена му. К’во правеше тоя… даже не мога да го кажа с думи. И неведнъж. Понякога се събуждах посред нощ и той… После, като станах на четиринайсет, един ден се разхождахме с Тери по Лаймхауз Уок. И аз просто започнах да говоря и взех, че му казах ’сичко. Той нищо. Но лицето му беше ужасно. — Тогава Таня изплака само веднъж, но сърцераздирателно като изплашена птичка.

— Съжалявам — каза Барнаби.

А Трой си помисли: О, боже, на мен вече не ми се слушат такива работи.

— Не го бях виждала от години. Бяха го затваряли на два пъти, после в „Барнадо“. Мене ме местиха — веднъж съвсем си изгубихме следите. Не знаехме кой къде е. И това беше най-лошото. ’Се едно изведнъж светът свършва. — Сълзите отново рукнаха. — Той бе единственият човек, дето някога ме е обичал.

Трой направи нескопосан опит да я утеши:

— Някой ден ще срещнеш друг, Таня.

— К’во? — зяпна тя го недоумяващо.

— Млада си. Има много…

— Ама че си тъпак — викна тя и се отдръпна от двамата, после ги изгледа със злорадо презрение. — Тери не ми беше гадже. Той ми е брат.

Оказа се, че след ден-два и сами щяха да решат загадката. Когато стана ясно, че отпечатъците от стаята на Таня в Степни напълно съвпадат с отпечатъците от таванското помещение в „Олд Ректъри“.

Или когато Барнаби си спомни, че Вивиън Калтроп беше описала Карлота като прекалено ниска за модел, така че едва ли е било необходимо да се навежда, за да мине през вратата на таванската си стая. Или когато велосипедът, с който Джексън се беше върнал от Костън, бе намерен облегнат на стената в гаража на Фейнлайт, мушнат между десетина други колела. И парите си стояха още във велосипедната чантичка. Така и не намериха раницата и дрехите. Според правдоподобно обяснение, предложено и възприето от другите в заседателната зала, Джексън беше заровил раницата с дрехите в контейнера за боклук на семейство Фейнлайт ден преди да дойде боклукчийската кола.

По-късно Валънтайн Фейнлайт призна, че е развеждал Джексън из къщата и градината веднъж, когато сестра му отсъствала. И гостът му е имал възможност незабелязано да вземе ключа от градинската врата, но какво значение имаше това сега, по дяволите, и кога, за бога, щяха най-сетне да го оставят на мира?

— И така, как мислите, че е станало, шефе? — попита сержант Трой, когато за последен път затваряха зад себе си вратата на изумителната стъклена къща.

— Вероятно е минал с колелото през полето зад къщата, влязъл е през градинската порта, прекосил е градината, обиколил е покрай къщата и се е вмъкнал в гаража. Може да се е потулил зад „Алвис“-а, да се е преоблякъл и да е скрил нещата си, от които е щял да се отърве по-късно.