Каролайн Греъм - Сигурно място

Накрая започна да им помага Хети, която и без това често идвате да вижда Ан. Така бе удобно за всички. Луиз бе доволна, че няма да върши домашната работа, която ненавиждаше. Ан бе щастлива да вижда Хети — единствената, която неизменно бе стояла до нея през целия й живот. А Хети се радваше, че ще има откъде да припечели пари, за да си покрие разходите по преместването. Бе успяла да издейства замяна на общинското си жилище с къща близо до Полин и семейството й. Наистина Алън и приятелите му щяха да уредят преместването и тя трябваше да събере пари само за камиона, както и за каса бира и по порция риба с картофки за всички в селото, но Хети обичаше да са й чисти сметките.

Щом се разпространи новината, че госпожа Лорънс се чувства достатъчно добре, за да приема посетители, цялото село започна да идва с малки подаръци: книги или цветя, или домашно направени торти и сладки. Някой донесе носна кърпичка, на която изкусно бе избродирано името й. Ан често се трогваше до сълзи от подобни жестове. Луиз отначало малко се дразнеше от безспирния поток доброжелатели, но накрая започна да се радва на присъствието на хора в къщата. Слагаше чайника на котлона, изваждаше сладкиш и караше гостите да се чувстват като у дома си. Освен това идваха и си отиваха и разни породи кучета. Луиз никога не се бе интересувала от животни, но се влюби в Кенди и сериозно се замисли дали да не си вземе домашен любимец.

Всичко това ставаше през деня. Трудното идваше през нощта — най-болезненото време и за двете жени. Тогава обаче наливаха здравите основи на приятелството си, продължило до края на живота им.

Когато бе отишла да вземе Ан от „Стоук Мандевил“, Луиз се бе посъветвала с болничния служител, който оказваше специални грижи за пациентите след изписването им. Той й бе казал, че Ан може да страда от безсъние, беше я инструктирал как да се справя с кошмарите, които може да има приятелката й, както и с евентуалния посттравматичен стрес. Но за свое огромно облекчение Луиз установи, че Ан не помни нищо от нападението, дори, че е отишла с колата до Костън. Последното, което, както уверяваше, че си спомняла, било как почукала на вратата на Лайънъл, за да му каже, че обядът с готов. Единственото нещо, което завари Луиз неподготвена и което й беше трудно да понася, бе съкрушителното чувство за вина и угризенията, изпитвани от Ан.

Ан просто не можеше да се отърве от убеждението, че би могла да предотврати цялата трагедия само ако бе имала силата да се противопостави на мъжа си по отношение на Тери Джексън. От самото начало беше разбрала, че този човек е опасен. Страхът я беше заставил да откаже да го допусне в къщата, но въпреки това не бе събрала кураж да поиска изгонването му въобще. Само ако беше… Ан плачеше и се укоряваше, а Луиз я успокояваше и я уверяваше, че няма защо да хвърля вината върху себе си. Тъжната сцена се повтаряше ден след ден. Отначало Луиз слушаше със съчувствие, макар да смяташе подобни изблици за напълно неоснователни. После самообвиненията на Ан започнаха да й лазят по нервите. Накрая разбра, че приятелката й изобщо не чува нейните безкрайни доводи и уверения, и взе да се ядосва. Криеше гнева си, а сетне вече не можеше. Той изби и Ан още повече се разстрои. След това пък Ан се ядоса.

Подпомогнати от ужасно много вино, те постепенно отмиха сълзите и окачиха на простора да съхнат най-дълбоките си страхове и най-съкровените си тайни и копнежи. Ан плака с горчиво съжаление за годините, преживени в самота, и за пропиляната в безплодно съществувание половина от живота си; Луиз — за проваления си брак, който бе възприемала като Божи дар, за загубата на брат си, такъв, какъвто го знаеше, и за сломения човек, в какъвто се бе превърнал. И за двете — за Луиз, винаги толкова сурова, сдържана и цинична, и за Ан, така потисната, срамежлива и притеснителна — емоционалното разголване бе ново и доста тревожно преживяване.

След това бяха резервирани една към друга, дори малко студени. Няколко дни бяха в такова настроение, но споменът за предишната им близост не ги напусна и ги топлеше с невидимото си присъствие, докато накрая постепенно те отново се отпуснаха и възстановиха приятелските си отношения.

После говориха и за пари. Нито една от тях нямаше сериозни притеснения по въпроса. Луиз беше по-заможна. „Госхоук Фрерс“ най-сетне се бяха съгласили да й изплатят дължимата сума при напускане на работа. Макар и донякъде понамалени от съдебните такси, това все пак си бяха добри пари. Делът й от къщата „Холанд Парк“, вече продадена, възлизаше на повече от двеста хиляди лири. А по всяка вероятност скоро отново щеше да започне и работа.