Каролайн Греъм - Сигурно място

С течение на времето слуховете за злополуката край реката бяха забравени. Хората се разхождаха на лунна светлина или шофираха до домовете си, замислени за съвсем други неща. Или както кръчмарят подхвърли на жена си: „Май за тая година си взехме порцията вълнения.“

Е, това само идва да покаже колко погрешни могат да бъдат хорските заключения.

Ан Лорънс провери съдържанието на таблата, на която бе поставена закуската на съпруга й. Слаб китайски чай. Рохко сварено яйце. Току-що изпечена филийка. Ябълка. Малко мармалад. Добави цветенце във вазичка с растителни орнаменти.

— Би ли занесла това горе, Хети?

Ан наричаше госпожа Ледърс Хети от малка, а госпожа Ледърс винаги й беше викала или Ани, или Немирница, или някое от другите нежни прякорчета. Един ден Ан се омъжи и като по чудо се превърна в госпожа Лорънс, но колкото и да убеждаваха госпожа Ледърс, къде на майтап, къде сериозно, да нарича Ан по друг начин, тя просто не можеше. Струваше й се нередно.

— Разбира се — отвърна госпожа Ледърс и веднага се зачуди къде ли да се дене, ако викарият (за нея той си оставаше енорийският свещеник) отвори вратата по пижама. Или нещо по-лошо.

— Просто почукай и я остави пред вратата му.

Ан си наля трета чаша кафе и я занесе в библиотеката. Часът беше почти десет, но реши, че е най-добре да остави Лайънъл да спи. Беше се прибрал късно след обиколката на най-различни приюти, общежития и недовършени строежи и бе изтормозил с обаждания познатите си от службата за контрол върху лица с условни присъди. Накрая тревогата му за живота и здравето на Карлота надделя над притеснението да не я засегне и отиде в полицейския участък в Костън да съобщи за изчезването на момичето. Върна се у дома и доста обстойно и с отвращение описа „пълната и безчовечна липса на интерес“, с която се сблъскал в полицията.

Ан го слушаше, а гърдите й се стягаха от мъка и угризения. Как й се искаше да има начин да върне времето назад и да си спомни спокойствието, безгрижието, с които някога живееше. Тогава това на моменти й се струваше отегчително, но сега с цялата си душа искаше онези дни отново да се върнат.

Пощенската кола си тръгна. Ан отиде във вестибюла и изпразни голямата телена кошница, която висеше отзад на вратата. Винаги имаше много писма. Лайънъл обичаше да си кореспондира — понякога на Ан й се струваше, че пише писма на всеки, с когото се е запознал. За щастие голяма част от адресатите, изглежда, нямаха желание да поддържат връзка с него. Обичайно бе на закуска да се оплаче как еди-кой си все още не е отговорил на второто (или третото) му писмо.

Лайънъл отдавна бе прекратил дейността си като енорийски свещеник, но винаги получаваше писма за различните благотворителни начинания, в които е участвал, списания (днес например беше „Ню Стейтсмън“) и писма с молба за помощи. Имаше и две писма, адресирани до нея. Веднага позна, че едното е от възрастна роднина от Нортъмбърланд, която винаги й пишеше през август, за да й напомни, че скоро е рожденият ден на майка й, та да не забравя да се помоли за нея. На другия плик беше написано само името й. Нямаше адрес. Някой сигурно го беше пъхнал направо в процепа за писма. Често се случваше, особено вечер, когато не искаха да безпокоят никого. Ан отнесе писмото до прозореца в трапезарията и го отвори.

Щеше да помни мига до края на живота си: яркия цвят на тъмнорозовите ружи, притиснали се до прозореца, грубата дамаска на тапицерията, докосваща задната част на краката й, пухче прах до обутото й в чехъл стъпало и самата себе си — как разгъва тънката, леко зацапана хартия на единствения лист в плика.

За благословена частица от секундата недоумяващо се взря в странните изрязани думи, залепени накриво. Да не е нов вид реклама? Нововъведение в боклуците, с които пълнеха пощенските кутии на хората? После прочете думите свързано да види дали имат смисъл.

В главата й нахлу шум. Сетне сърцето й замря, сякаш някой бе стоварил тежкия си юмрук върху гърдите й. С мъка си пое дъх. И отново прочете думите. „Видях Те Как Я Блъсна.“

Ан усети да се вкочанява. Устата й изведнъж се напълни с кисела течност: Напрегна всички сипи да не повърне или да припадне, клекна и опря глава в коленете си. Както клечеше и трепереше, сянка се появи до нея на килима.

— Добре ли сте, госпожо Лорънс?

— Какво? — Ан вдигна глава и скочи. Листът падна на килима със залепените думи нагоре. — Какво правите тук?

На прага стоеше мъж, нехайно подпрял се с ръка на рамката на вратата. Невероятно красив младеж с къса, къдрава коса, толкова руса, та изглеждаше почти бяла, и поразителни тъмносини очи. На горната част на ръката му се виждаше татуировка — изненадващо нежна. Водно конче с крилца в небесносиньо и яркозелено, а телцето му приличаше на черна удивителна. Той свали измачканото си дънково кепе, превръщайки по някакъв начин този жест на уважение в обида.