Каролайн Греъм - Сигурно място

Червената пощенска кола се появи в края на уличката. Семейство Ледърс рядко получаваше писма, а и когато получаваше, бяха адресирани до „живеещите в този дом“ и ги канеха на курсове за счетоводители или предлагаха да им строят двойно остъклена оранжерия. И днес беше така. Колата не идваше към тях.

Тя изтича да спре пощальона и едва го настигна. Той не можа да скрие изненадата си. Госпожа Ледърс изглеждаше така обезумяла с щръкналата на всички страни побеляла коса, с тръните, закачили се по полите на халата й, и подгизналите от влага чехли.

— Добро утро, госпожо Ледърс. Добре ли сте?

— Да сте виждали кученцето ми порода „Джак Ръсел“? — Пощальонът се поколеба и тя добави: — То е предимно жълто-кафяво на цвят, с черни петна и бели лапички.

— Ако го видя, ще ви кажа — обеща той през прозореца на колата. — Спокойно. Кучетата имат навика да бягат.

Не и моята Кенди. Госпожа Ледърс навлече някакви дрехи, закопча ги криво-ляво, нахлузи сабото, с което ходеше в градината, и хукна навън, като за всеки случай остави вратата открехната.

Бързо се запъти към Грийн. Лицето й се бе сгърчило от тревога, а очите й ту се взираха напред в далечината, ту се забиваха едва ли не в краката й, все едно се боеше да не настъпи кучето, без да иска. Един-двама от селото, сред които и Евадни Плийт, бяха излезли със собствените си кучета и всички проявиха искрено съчувствие към госпожа Ледърс. Попитаха я дали да потърсят някъде, където би могло да е отишло кученцето, и обещаха да проверят при съседите си веднага щом се върнат у дома. Евадни предложи да направи няколко обяви в ярки цветове и да ги разлепи по дърветата и на таблото за съобщения в селото.

Госпожа Ледърс нямаше представа откъде точно мъжът й е минал предната вечер по време на разходката. Но независимо дали е завил наляво или надясно в края на улица Тол Трийс Лейн, горе-долу щеше да обиколи един и същи район, за да направи кръг и да се прибере вкъщи.

Стигна до двора на църквата и реши да извърви цялата Пингълс. Тясната уличка минаваше покрай задните дворове на десетина къщи и беше любимо място за влюбените и младежите, които смъркаха, поглъщаха или си боцкаха разни забранени вещества.

През цялото време госпожа Ледърс не преставаше да вика. Успееше ли да достигне стената на градинска барака близо до улицата, се протягаше, почукваше по дървото и пак викаше: „Кенди!“ Даваше си сметка, че в такива бараки обикновено котките попадаха като в капан, но знае ли човек.

Пингълс водеше почти направо в обрасла с шубрак горичка, зад която се простираха ниви с пшеница и ечемик, сега ожънати и осеяни с големи златни снопи, които щяха да бъдат откарани в селото за зърно през зимата.

Госпожа Ледърс навлезе в горичката, като тихо цъкаше с език, защото беше сигурна, че кученцето веднага би разпознало звука. Замря на място и се ослуша напрегнато. Реката клокочеше и шуртеше между камъните. Подплашено животно изтопурка между дърветата. Пращяха клони, шумоляха листа. Внезапна експлозия от пляскащи крила и облак диви гълъби се издигна във въздуха. Птиците се подредиха във ветрило и направиха огромен завой като самолети в летяща формация.

Госпожа Ледърс се зачуди дали да се осмели да навлезе по-навътре чак до центъра на гората. Знаеше, че мъжът й едва ли щеше да се разхожда там в тъмното, но сърце не й даваше да си тръгне, без да е проверила всяко кътче, пък било то и най-невероятното. Направи още няколко крачки, безшумни върху дебелия килим от листа, и отново повика кученцето. Пак се ослуша.

Стори й се, че чу съвсем тих звук. Почти недоловим. Дори не можеше да се нарече скимтене. Първият импулс на госпожа Ледърс беше да се втурне като луда наоколо; да гледа и да вика и пак да гледа. После осъзна, че може да настъпи кучето, и се застави да остане на мястото си и да се успокои.

Тръгна на пръсти, като тихичко мърмореше нежни успокоителни думички, вървеше напред, назад, надничаше под копривите, под папратите, внимателно премествайки сухи клончета, а понякога захвърлени шишета и консерви. Намери Кенди затисната от голям клон, паднал от един дъб. Клонът беше много тежък, а госпожа Ледърс не можеше да стигне до кучето, без да го отмести. Най-разумно беше да отиде да повика някого на помощ, но не можеше да понесе мисълта да остави Кенди дори за миг. Затова започна сама епична борба с клона — буташе, повдигаше, дърпаше. В ноктите и в дланите й се врязаха трески. Накрая заплака от болка и безсилие.

Все пак успя да премести клона поне колкото да се покатери някак през него. И най-сетне да види Кенди. Наведе се с усилие и вдигна кученцето. Тогава сълзите й рукнаха неудържимо.