Каролайн Греъм - Сигурно място

Тази сутрин беше сухо, ясно и слънчево, затова Валънтайн Фейнлайт беше излязъл да направи трийсетте си километра на открито. Вече бе покрил разстоянието и на влизане във Фърни Басет намали скоростта, когато изведнъж измежду къщите изскочи някаква жена и се втурна на улицата. Той изви кормилото, стисна спирачките и тъкмо щеше да й кресне, когато позна в жената чистачката на семейство Лорънс. Беше гушнала нещо и го притискаше към гърдите си, изцапани с яркочервени петна.

— Госпожо Ледърс? Какво по дяволите… — Той приближи към нея. — О, боже!

— Това е моето… Трябва да… ветеринаря… трябва… трябва…

— Стойте тук. Ще докарам колата. Само две минути — нали?

Докато той изкарваше своя „Алвис“ на заден ход от гаража, тя продължи да върви към къщата, несъмнено решена да не губи нито секунда ценно време. Валънтайн беше взел и едно одеяло да завие коленете й, защото жената трепереше от стрес и студ.

Сестра ми ще се обади да предупреди, че идваме със спешен случай.

Той натисна педала на газта, колата подскочи напред и за миг изхвърча от селото. Костън беше на двайсетина километра от Фърни Басет и стигнаха дотам за по-малко от десет минути.

Госпожа Ледърс не помръдна през цялото време. Не размени и дума с Валънтайн. Само тихо шепнеше нещо успокоително на нещастното животинче в ръцете си.

Вал се чудеше дали кученцето беше още живо. Често хората, току-що загубили скъпо същество, продължаваха да му говорят, макар то да не можеше вече да ги чуе. Сигурно го беше смазала някоя кола. Но тогава защо го беше изнесла от странична алея?

Една жена с котенце разбра какво се е случило и с готовност отстъпи реда си при ветеринаря, за да приеме кучето на госпожа Ледърс. Тихо седеше до нея, изпълнена със състрадание, по едно време дори я хвана за ръката. Вал никога не беше имал домашен любимец и се почувства неловко.

След около десет минути ветеринарят, който с дългия си нос, ужасно космати ръце и тъмнокафяви умни очи сам приличаше на животно, излезе от кабинета си. Госпожа Ледърс скочи и се затича към него.

— Е, госпожо Ледърс — каза ветеринарят. — Още е жива.

— О… Благодаря ви, господин Бейли. Благодаря ви.

— Няма за какво да ми благодарите. Още нищо не съм направил.

— Просто си помислих… при цялата тая кръв.

— Така ли я намерихте?

Госпожа Ледърс кимна:

— В гората, недалеч от мястото, където живеем.

— Има ли вода наблизо?

— Има река, да. Какво е станало с Кенди, господин Бейли?

Ужасен удар по главата, свиреп ритник, който беше наранил всичките й ребра и счупил единия й заден крак, а след това е била хвърлена в реката, за да се удави. Това се беше случило с Кенди.

— Като си почине добре, ще я прегледам по-подробно. В момента не я боли. Не се тревожете — ние ще се погрижим за нея.

— Кога ще…

— Обадете се утре сутринта. Така ще е най-добре.

— Кой ден сме днес, господин Фейнлайт? — попита Хети Ледърс, като се качваха в колата.

— Сряда.

— Трябва да ида на работа. Ще трябва да кажа на госпожа Лорънс какво е станало — сподели мислите си тя, замълча и после добави: — Думите му звучаха оптимистично, нали? На ветеринаря, имам предвид.

— Много оптимистично наистина — излъга Валънтайн, настани я на нейното място и седна зад волана. — Сигурно камък ви падна от сърцето. Предполагам, и на съпруга ви ще му олекне, като чуе.

Ан не очакваше, че ще успее да заспи, след като остави парите, поискани от изнудвача. Пресече Картърс Ууд с луд бяг, заобиколи къщата, влезе в оранжерията и се качи право в стаята си.

Захвърли палтото и обувките и се пъхна в леглото както си беше с дрехите, дръпна юргана върху главата си и зари лице във възглавницата, обзета от страх и от чувството, че на косъм се беше отървала от някакви незнайни ужаси. Моментално потъна в дълбок сън без сънища, което по-късно безкрайно я удиви.

Беше близо осем часът, когато се събуди, надигна се в леглото и учудена зазяпа ръцете си в зелени вълнени ръкави и смачканата си пола. Веднага си спомни всичко. Всяко движение, всяка стъпка, всеки дъх, страха.

Ан стана, изми се, сложи си чиста ленена риза, джинси, доста степана жилетка и слезе в кухнята. Там беше приятно топло от камината. На масата имаше каменна ваза с жълти иглики от вечерта, а на кухненския бюфет — онова, което беше останало от порцелановите чинии, чаши и чинийки със сини китайски рисунки, използвани някога редовно от родителите й. Почти всичко в стаята й действаше успокоително, защото създаваше впечатлението, че добрите стари времена не са безвъзвратно отминали — от чиниите до старомодния стенен часовник с римски цифри, който баща й бе купил, когато затвориха селското училище.