Каролайн Греъм - Сигурно място

Всъщност сега Ан започна да се пита доколко неподправени са били усилията й. Спомни си как Карлота викаше: „Ти никога не си искала да живея тук и ще се радваш, ако се отървеш от мен.“ Това беше самата истина. Отчаянието на момичето, твърдото му решение да скочи бяха дали сили, но определено, ако беше опитала да го хване малко по-здраво… И после този вик: „Не ме бутай…“ Не беше бутнала Карлота. Или беше?

Бутнала или не, и в двата случая Ан бе виновна за случилото се. И затова трябваше да си плати. Щеше да е първата стъпка, първият опит да облекчи съвестта си. Можеше да отиде до банката и да изтегли хиляда лири. Познаваха я и наличните пари в сметката й лесно щяха да покрият исканата сума. Ако онзи отново предяви претенции, щеше да продаде остатъка от бижутата на майка си. Така определено щеше поне малко да наклони везните в своя полза. Доплака й се от тъжната симетрия на заключението.

В онази нощ Ан взе фенерче да осветява пътя си през гората Картърс Ууд. Имаше едно местенце за пикник с дървени пейки и две дълги маси. Наредиха й да остави парите в запечатан плик, увит в найлонова торбичка, в кошчето за боклук.

Страхуваше се повече да не сбърка, отколкото да ходи сама сред тъмните шумолящи дървета. Не се боеше, че ще й се случи нещо. Изнудвачът едва ли ще поиска да нарани златната си гъска, а и надали ще се остави да бъде видян, явно щеше да се стреми да не й се мярка пред очите.

Имаше две кошчета за боклук. Едното беше празно и Ан пусна пакета там. Той тихо тупна на дъното и тя се зачуди дали изнудвачът беше достатъчно наблизо да чуе. Изведнъж дребно животно изписка, когато жената хукна към къщи.

Мъжът й не се върна по обичайното време след вечерната си разходка с кучето и госпожа Ледърс си легна. Понякога правеше така. Отбиваше се в „Ред Лайън“, където работното време беше доста плаващо, меко казано, хвърляше стрелички и си изпросваше по някоя цигара или питие. Госпожа Ледърс смяташе, че не го ли изгонеха от кръчмата, Чарли щеше да си прекара там цялата нощ. Затова се унесе в сън с приятното съзнание за празното място до себе си.

Събуди се, а стаята беше обляна в светлина. Седна в леглото и се огледа, примигвайки. Сграбчи часовника на нощното си шкафче. Беше осем и десет! Ахна и бързо стана. Чарли никога не забравяше да навие часовника за звънене. Точно в шест и половина, винаги. А и никога не ставаше, преди да си е изпил чая.

По-скоро озадачена, отколкото разтревожена, госпожа Ледърс навлече раздърпан памучен халат и тръгна да излиза. На вратата се спря и хвърли поглед назад да не би Чарли да се е скрил някъде между мебелите. Леглото изглеждаше огромно. Досега не си беше давала сметка колко много място заема.

Слезе по тесните извити стълби на долния етаж и отиде в кухнята, където тежката миризма от цигарите на Чарли витаеше във въздуха и задушаваше аромата на хляба, оставен до печката да втасва през нощта. Без да мисли, госпожа Ледърс напълни чайника с вода и сложи две пакетчета чай „Тайфу“ в каната.

Никога не се беше възприемала като фантазьорка, но сега умът й заизмисля какво ли не. От тъпите сапунки е — би казал Чарли. Промиват ти мозъка, жено. И наистина бе очарована от вълнуващите обрати в сериалите. Ако това беше филм, мъжът й сигурно щеше да е забягнал с чужда жена. Сърцето на госпожа Ледърс, за миг подскочило при тази мисъл в гърдите й, се върна в реалността и се намести на обичайното си място. Да си го кажем направо — въздъхна тя шумно, — коя нормална жена би взела Чарли?

Може пък тайно да е участвал в престъпление и да му се е наложило да бяга. Изглеждаше по-вероятно, макар че беше доста глупав и сигурно нямаше да се сети да бяга, преди да е станало твърде късно. А и с кого би участвал в престъпление? С шепата пияници от кръчмата, които наричаше приятели? Нямаше нито един истински приятел на този свят.

Водата в чайника завря. Госпожа Ледърс напълни каната и извика:

— Време е за закуска, Кенди.

Кучето не се появи от кошничката си. Госпожа Ледърс се наведе с леко пъшкане, за да надникне под масата. Кенди я нямаше, което означаваше, че и двамата не са се прибирали цяла нощ.

Много по-разтревожена от отсъствието на кученцето, отколкото на съпруга си, госпожа Ледърс взе големия железен ключ от вратата и изтича в градината пред къщата. Застана на портата под красив хибискус (подарък за Деня на майката от дъщеря й Полин преди повече от трийсет години), но не забеляза нито неговата красота, нито очарованието на изгрялото утро. Мислеше единствено къде може да е Кенди.