Каролайн Греъм - Сигурно място

Луиз съжаляваше Ан. Беше сигурна, че приятелката й е нещастна — коя ли жена би била щастлива, омъжена за подобен скучен стар сухар? Що се отнася до съгрешилите хаймани, които той постоянно водеше в къщата, е… Луиз бе направила грешка в началото на приятелството им, като беше посъветвала Ан да се противопостави на мъжа си по този въпрос. Ала изненадана установи, че Ан не само нямаше нищо против натрапеното присъствие, но дори се срамуваше, че не е в състояние да приема по-радушно тези „тъжни младежи“ и да се грижи за тях по-всеотдайно. Измъчваше я чувството, че може да разочарова мъжа си.

Луиз все пак се съвзе и се впусна в доста трудно начинание — да убеждава Ан колко тази гледна точка е сериозно изкривена: за повечето хора самото приемане на подобно положение е доказателство за забележителна толерантност. А ако някой се хвърля в такава инициатива с цялото си сърце и душа, най-малкото показва, че нещо не му е наред.

Единствено си загуби времето. Ан се опита да я слуша, но скоро започна да нервничи. Луиз се отказа, ала поне в едно отношение успя да постигне известен положителен резултат. Скоро след разговора им в старата енорийска къща приспана младеж. Щом го зърна, Ан усети как я побиват тръпки и студ я прониза чак до костите. Той стоеше на прага кротко, говореше тихо и възпитано, но тя долови неимоверната му жестокост. Младият мъж я погледна само веднъж, но Ан усети погледа му като нож, който търси откъде да проникне. Изплашена, намери съпруга си и му заяви, че няма да допусне този човек в къщата. Лайънъл, разбира се, се ядоса, особено след като тя не успя да намери смислено обяснение за отношението си, но разтревожен от настоятелността в гласа й, накрая се съгласи.

После Луиз я беше похвалила, задето се е държала толкова твърдо, ала Ан отвърна, че няма за какво. Просто така й дошло отвътре. Тогава на Луиз цялата работа й се стори малко патетична. Сега знаеше, но беше твърде късно.

Новодошлият бе настанен в апартамента над гаража, в който имаше телефон за връзка с къщата. Той предложи да шофира и да се грижи за стария автомобил „Хъмбър Хоук“, наследство на Ан от баща й, а поддръжката му й струваше повече, отколкото можеше да си позволи. Лайънъл не умееше да кара кола и остана изключително доволен, защото реши, че единствената проява на желание да е полезен предвещава трайна промяна в младежа.

Сега, когато Луиз наближи къщата, видя, че колата е изкарана на алеята. Зарадва се, като не забеляза шофьора наоколо. Мина покрай високите прозорци на трапезарията и мярна Лайънъл Лорънс да говори по телефона. Май беше разтревожен, побелялата му коса бе щръкнала и той размахваше свободната си ръка във въздуха.

Луиз тъкмо се канеше да тръгне нагоре по стълбите, когато зърна Ан. Седеше напълно неподвижна на платнен стол до големия кедър в средата на градината. Луиз отиде при нея.

— Здравей. Донесох ти разсад за трицветна теменуга. Бяла — уточни и сложи влажния пакет на тревата, после седна. — Ан?

Тогава Луиз осъзна, че Ан всъщност не седи неподвижна. Цялото й тяло трепереше. И устата й трепереше и ту се отваряше, ту се затваряше. Въртеше нагоре очи и примигваше.

— За бога, какво има?

— А, Луиз… Направих нещо… ужасно… Не мога да ти кажа — изхлипа тя и избухна в сълзи. Луиз прегърна слабичките рамене на приятелката си и Ан плака ли плака, бавно осъзнавайки колко й е било нужно.

— Разкажи ми.

— Не мога, ужасно е.

Луиз си помисли колко коренно различна представа имаха с Ан за това кое е ужасно.

— Да не си пропуснала пак да включиш старата мама Крейвън в списъка за носене на цветя в църквата?

— Вдигнах… скандал. На Карлота.

— Браво на теб.

— Тя избяга.

— Имах си хас да не избяга. — Луиз си бе съставила собствено мнение за момичето.

— Лайънъл не може да я намери. Търси я навсякъде.

— И това ли е всичко?

След дълга пауза Ан прошепна:

— Да. — Беше спряла да трепери, но пък ужасно пребледня. Погледът й се плъзна встрани, мина над рамото на Луиз и се заби в земята.

Луиз си помисли, че Ан е най-нескопосаният лъжец, когото е срещала някога. Първата част от историята звучеше правдоподобно. Луиз й повярва: сигурно са се скарали с Карлота, навярно е избягала, но имаше и още нещо. Сто процента.

— Кога се случи?

— Снощи.

— Съобщихте ли на полицията?

— Не! — леко извика Ан.

— Добре, скъпа — промълви Луиз и погали Ан по косата с бавни, успокоителни движения. — Добре…

— Извинявай. — Ан извади от джоба на ризата си смачкана на топка носна кърпичка и си издуха носа. — Лайънъл твърди, че тя едва ли би одобрила… да намесваме… свинете.