Каролайн Греъм - Сигурно място

Ан стана и протегна скованите си крайници. Нахлузи си розовите брокатени пантофи, вдигна ръце към тавана, после докосна пръстите на краката си и се намръщи от болка.

Лайънъл щеше да поспи тази сутрин, защото снощи се беше прибрал доста късно. Ан реши да си направи чай, да го занесе в библиотеката и да измисли какво точно да му каже.

Обличаше си халата, когато чу жената, която идваше да й помага през деня, да влиза през предната врата.

— Госпожо Лорънс? Ехо? Какъв прекрасен ден.

Ан бързо отиде до площадката на стълбището, като се насили да се усмихне и придаде на гласа си нещо подобно на топла нотка. Надвеси се над стълбите и викна:

— Добро утро, Хети.

Евадни Плийт, от Малбъри Котидж в Грийн, току-що беше свършила с най-важната си работа за деня — любещите грижи по поддържането на шестте си пекинеза. Това включваше изчеткване на козината им, измиване, подрязване на излишните косми, нахранване, затопляне на кученцата и разходка. Измери им температурата, провери дали нашийниците са чисти и удобни, старателно прегледа красивата им бежова козинка за чуждо тяло, осмелило се да се намъкне в нея.

След приключването на тази сложна ежедневна дейност Евадни закуси (както обикновено овесена каша и малко пушена треска) и постави саксия с бяло мушкато на прозореца в кухнята. Сигналът, че си е „вкъщи“. По-нататък денят й се изпълваше с толкова много събития, че едва й оставаше време да си поеме дъх. Евадни беше особено популярна и причината бе съвсем проста: беше невероятно добър слушател. Рядко се среща някой да се интересува от другите повече, отколкото от себе си и заради това жителите на Фърни Басет бързо бяха оценили забележителната й способност. Сякаш винаги можеше да отдели време за проблемите на хората. Никога не поглеждаше към красивия голям часовник, стъпил величествено на пода, нито обръщаше внимание на нежния му гонг. Какъвто и да беше поводът, довел събеседника в дома й, винаги изглеждаше благоразположена. И напълно дискретна.

Неизбежно хората започнаха да я търсят. Най-удобният стол в претрупаната й с мебели гостна постоянно бе зает от разтревожена или развълнувана душа, която изливаше онова, що й бе натежало или преизпълнило, докато си похапваше масленки с чаша чай „Ърл Грей“, поднесени от домакинята. Или, след шест часа вечерта, соленки със сирене и „Нойли Прат“ 4 4 Сухо Мартини. — Б.пр. .

Евадни никога не даваше съвети, което би изненадало нейните посетители, ако се замислеха над това, защото винаги си тръгваха с чувство на удовлетворение и от време на време стигаха дори до заключението, че сега нещата им се струват по-ясни. Понякога даже започваха да виждат в съвсем различна светлина хората, от които бяха дошли горчиво да се оплакват.

В този ден те, разбира се, не говореха за нищо друго, освен за предполагаемите събития, разиграли се край реката. Липсата на сигурни сведения не пречеше на фантазиите им, които се вихреха с почти готическо разточителство. Не че човек можеше да се опре на нещо, нали разбирате. Просто догадки, скъпа моя. Беше ясно, че всъщност никой нищо не беше чул. Но въпреки това — дето има дим, там има и огън. До обедната си почивка Евадни вече съжаляваше, че няма писателски талант, защото беше натрупала толкова мелодраматични истории, че можеше да захранва със сценарии някоя сапунка поне десет години.

На обяд махна мушкатото от прозореца и извика Пиърс — най-старото и най-умното от пекинезчетата й. Даде му една кошница, в която сложи плик с бележка и пари, и го изпрати до „Брайънс Емпориум“, за да й купи „Таймс“, лотариен билет и замразени десерти. Беше й свършил и тоникът, но й дожаля да натовари кучето с тежките бутилки.

Когато Пиърс се върна (с по-малко ресто, което и друг път се беше случвало), Евадни започна да приготвя обяда. Задуши няколко главички дребен лук и малко нарязана на ситно целина в безсолно масло, добави дафинов лист, пресен пилешки бульон и остави тенджерата на огъня да покъкри. След това си сипа в чашка вино от бъз и подреди масата. Красиви сребърни прибори — подарък по случай пенсионирането й от колегите в библиотеката в Суис Котидж, стрък парникова мимоза, топли житни хлебчета.

Докато разбъркваше супата и сръбваше от домашно приготвеното вино, Евадни все си мислеше за онова, което толкова бе обезпокоило посетителите й тази сутрин. Чудеше се дали някой наистина беше паднал в реката. И ако беше така, къде ли е сега горкият човек? Дали реката не го е отнесла на километри надолу по течението? Или се беше заклещил във водорасли? А може би бе затънал в калното речно дъно?