Каролайн Греъм - Сигурно място

Ръката на Евадни трепереше, когато извади пакетче кардамон и хавана с чукалото, а сърцето й натежа от съжаление за вероятно измислената личност. Удавянето беше нещо, от което Евадни изпитваше неистов страх. Някога в училище я бяха накарали да прочете сцената от „Ричард III“, в която се описваше смъртта на Кларънс, и едва не припадна от ужас. Изведнъж й се отщя да експериментира със супата и върна кардамона на рафта.

Седна да си хапне и изведнъж — тъкмо беше поднесла лъжицата към устата — се сети за нещо, случило се предишната вечер. Беше в спалнята на горния етаж и се приготвяше да си ляга. Облече си дълга дебела нощница, изми лицето си с дъждовна вода и сапун, както нравеше от малка, и си каза молитвите. Както обикновено привлече Божието внимание върху съдбините на много хора и дори му предложи как да им помогне, а накрая, разбира се, подчерта, че все пак изборът си е негов. След това се пъхна в леглото.

Евадни винаги спеше по гръб, кръстосала ръце на гърдите като статуя в стара провинциална църква. Харесваше й мисълта, че ако душата й реши да отлети, докато спи, тленните й останки щяха да бъдат намерени в благопристойна поза. Неизменно потъваше в дълбок сън без сънища, но снощи, тъкмо да заспи, чу вик — силен и доста страшен, почти писък, — който я стресна и моментално я разсъни. Тогава си беше помислила, че е лисица или друго дребно животно, попаднало в ноктите на някой хищник. Но сега, както си седеше в обляната от слънчева светлина кухня, зяпнала в бързо изстиващата си супа, Евадни вече не беше толкова сигурна.

Разтърси глава и твърдо си каза, че дори и да е сбъркала в предположенията си и крясъкът да е бил наистина човешки, сигурно няма връзка с чутите сутринта истории. Всички разправяха, че който и да е паднал в реката, станало е близо до Суон Мирън. Виковете бяха значително по-близо до къщата й. Дори и така да е…

Евадни бързо довърши супата си, остави съдовете в мивката и върна мушкатото на прозореца. Почти моментално почукаха на вратата й и тя побърза да отвори, защото бе настъпил един от редките моменти, когато се нуждаеше от компанията на друго човешко същество почти толкова, колкото и то от нейната.

Към четири часа същия следобед Луиз Фейнлайт се отби да види Ан Лорънс. Бяха се сближили съвсем случайно, всъщност единственото, което ги свързваше, беше любовта им към цветарството. Луиз определено си даваше сметка, че ако все още живееше и работеше в Лондон, с Ан щяха да се разминават като кораби в нощта, без изобщо да се забелязват.

В едно селце обаче нямаш особен избор и като намериш някой, който поне отчасти да става за компания, почти винаги полагаш усилие да се сприятелиш с него. Пък и двете си бяха интересни една на друга. Никоя не можеше да проумее как е възможно да се живее така, както живееше другата.

Ан се възхищаваше и малко се страхуваше от обаянието на Луиз, грубото й и иронично отношение към живота като цяло, насмешливите и на пръв поглед лишени от чувства взаимоотношения с брат й. Завиждаше на готовността, с която по-младата жена отстояваше своето. Някои от ситуациите, с които й се бе налагало да се справя като анализатор в отдела за акции и ценни книжа в търговската банка, където беше работила, щяха да накарат Ан да изтича до най-близката тоалетна и да повърне от ужас.

Луиз пък просто не можеше да повярва, че жена на възрастта на Ан, с нейната интелигентност, която можеше да бъде изключително привлекателна, стига да поиска, е в състояние ден след ден, месец след месец, година след година да живее, без да прави нищо. Или поне нищо смислено според разбиранията на Луиз. Скучни занимания като градинарството, председателството на Женското дружество, редактирането и отпечатването на енорийското списание, организирането на списъци, в които се посочва кой кога трябва да носи цветя и да почиства църквата. Невероятно.

Бързо беше задоволила любопитството си и бе разбрала защо приятелката й се е омъжила за такъв сухар, понеже всеки в селото знаеше историята. Ан живеела с баща си — викарият на Фърни Басет, който бил на петдесет, когато тя се родила, и умрял близо двайсет и две години след това. Неговият помощник — Лайънъл Лорънс, стеснителен, приятен човек, минал четирийсетте, — постепенно поел свещеническите задължения на пастор Байфорд и помагал на Ан да се грижи за баща си, когато възрастта му напреднала.

Лорънс предложил на нещастното, покрусено от смъртта на баща си момиче да продължат да се грижат един за друг, а Ан, която познавала единствено живота в дома на селския енорийски свещеник и била болезнено срамежлива, приела. Няколко години след като се оженили, Лайънъл, макар и все още посветен в духовнически сан, отказал да помага в църквата, като обяснил решението си с необходимостта от повече време, за да върши Божиите дела там, където имало повече нужда от него. За щастие това не довело до загуба на къщата, защото била собственост на майката на Ан, а не на епархията. Църковните служби се извършвали всяка трета неделя от викарий, който обслужвал и други две села. Един-единствен път Луиз си позволи да засегне въпроса за този брак пред Ан, която само отбеляза: „Май това беше най-лесното нещо, което можех да направя“, и после бързо смени темата.