Каролайн Греъм - Написано с кръв

— Скачай.

— Не! — Профилът на Ейми се преобрази в изсечен, гневен силует. — Няма да ти доставя това удоволствие.

Хонория я изгледа кръвнишки и затропа бясно с крака по пода. Изглеждаше жестоко уверена в себе си, по-малко луда, много по-страшна.

— Ще се съпротивлявам — заяви Ейми. — И ще си личи. Ще те открият.

— Да не мислиш, че ме е грижа — презрително я изгледа Хонория.

— Ще започне да те е грижа, като те пъхнат в затвора и години наред ще трябва да живееш в килия с хора, които презираш.

— Ти си по-глупава, отколкото те мислех. Щом уредя твоята смърт, ще сложа край и на собственото си съществуване. За какво ми е да живея?

Ужасната мъка, стаена зад въпроса й, родена от омраза към живота, която Ейми никога не би могла да разбере, събуди неканена жалост. За първи път Ейми се трогна дотолкова, че да произнесе името на зълва си.

Хонория бързо прекоси стаята, озова се до Ейми и се изплю в лицето й. После я завъртя, сграбчи я за китките и изви ръцете й зад гърба. Ейми ритна назад. Силен ритник нависоко, като сърдит кон. Уцели Хонория по пищяла и петата я заболя дори през ботуша.

Хонория затегли своята пленница към отворения прозорец. Ейми имаше чувството, че й изтръгва ръцете от раменните стави. Заби пети в пода, насъбра килима, но какво можеше да направи така, както бе увиснала като кокошка, понесена към пазара с вързани крака.

Щом стигнаха до прозореца, Хонория блъсна силно Ейми в рамката и удари носа й в страничната дъска — устата й се напълни с кръв. После я пусна да стъпи на пода. Ейми разтвори крака да се закрепи по-здраво, напрегна всичките си мускули и запъна предната част на бедрата си под перваза на прозореца. Хонория пусна китките й, хвана я за раменете и занатиска с все сила. Коленете на Ейми изпукаха и поддадоха.

Хонория сграбчи пуловера й при врата, издърпа го нагоре и успя да я изтика до половина извън отворения прозорец. Ейми разпери ръце и се вкопчи за страничните дъски, забивайки нокти в дървото. Хонория престана да я бута и се залови да откопчва пръстите й.

И точно тогава на алеята пред къщата се появи кола. Ейми видя фаровете и закрещя. Крещеше и крещеше. Силните й писъци закънтяха в собствената й глава — сякаш на раменете си имаше камбана.

Хонория я дръпна вътре. Ейми се бореше като обезумяла — риташе, удряше, дереше. Бореше се с цялото си същество и всички сили. Някъде отдалеч се чу шум от счупено стъкло. Хонория също го чу. Ейми разбра по промяната на изражението й — явно си даде сметка, че времето й изтича. Сключи ръце около врата на Ейми, палците й натиснаха гръкляна. Спазъм на луда радост разтресе тялото й и озари лицето й.

Ейми се задави. Чуваше бучене — като вятър, минаващ през телеграфни жици. Пред очите й се появиха червени кръгове. Напрежението в ушите й ставаше нетърпимо. Главата й сякаш се разширяваше отвътре и все по-силно натискаше отеснелия череп, накрая той не издържа и Ейми потъна в мрак.

Минаваше полунощ. Барнаби се намираше в уединена стая в болница „Хилингтън“, гледаше през прозореца към паркинга, който дори в този нощен час бе наполовина пълен. Стоеше тук от пет часа. Без никаква нужда, честно казано, защото тя нямаше да избяга. Нямаше и да умре. Слава богу. Два трупа за една вечер бяха твърде много.

Тъкмо вкарваха единия труп в катафалката, когато главният инспектор паркира колата пред къщата на Хонория. Вторият — много по-лек, лежеше в полиетиленов калъф във вестибюла.

Барнаби го видя още като слезе от форд „Орион“-а си, защото огромната двукрила врата, край която при първото си посещение бе забелязал голяма купчина навети клонки и сухи листа, сега зееше широко отворена.

Поршето на Лора Хътън стоеше насред улицата под странен ъгъл, сякаш бе спряла съвсем лекомислено в паническа бързина, задната част на автомобила бе поднесла в полукръг, след като Лора бе натиснала рязко спирачките. Ключовете още бяха на таблото. По-късно Трой го откара в малката красива къща и го остави в гаража.

Откъм леглото се чу шум. Ейми изглеждаше съвсем малка под силно опънатите чаршафи, свирепо затъкнати под дюшека. Одри Бриърли седеше до нея, светлорусата й златиста коса проблясваше под светлината на нощната лампа като перлен шлем.

Влезе медицинска сестра да премери пулса на пациентката и кръвното й налягане. Ейми беше на успокоителни, но слаби и докосването на сестрата я събуди. Колкото и да му се искаше да разговаря с нея, Барнаби усети как го жегна неканено състрадание. Сестрата светна в очите на пациентката си, заяви, че всичко е наред, и излезе, поскърцвайки с обувки по линолеума.