Каролайн Греъм - Написано с кръв

— Том? — Чу се как оставя слушалката. Лицето на Джойс се появи в отвора за сервиране на храна. — Искаш ли да се чуете набързо? Обажда се само да се увери, че сме разбрали в колко часа кацат на „Хийтроу“.

— Ще я чуя, разбира се.

— Не идвай. Вдигни оттам.

Къли звучеше, сякаш се обаждаше от съседната стая. Страхотно било, че отново ще може да ги види двамата с мама. Купила в Полша невероятно резбовано дървено сандъче, в което да си слага всичките подправки. Какво ще сготви за утре вечер? Сетил ли се е да запише „Тежко изпитание“? Турнето било върхът. Режисьорът бил ужасно противен. Никълъс бил невероятен в ролята на Дон Джон. Тя самата така и не успяла да влезе под кожата на Беатрис.

Барнаби я слушаше и сърцето му преливаше от радост. Когато тя се канеше да затвори, реши, че би било разумно да я предупреди:

— Тук може да възникне малък проблем, Къли.

— Докато говореше, ръката му нежно придържаше Килмовски, който бе заспал дълбоко на рамото му и сега постепенно се свличаше надолу.

— Става въпрос за котето. Майка ти май ужасно се привърза към него.

— Няма нужда да влизаш вътре, Ейми.

— Напротив. Трябва да вляза. — Но не й стигаха силите да натисне дръжката.

Стояха на стълбищната площадка пред вратата на детската стая на Ралф. Ейми за първи път влизаше в къщата след ужасната вечер, когато за малко да умре.

Беше й трудно да мине през кухнята, по лепкавите, обрасли с плевели плочи на вестибюла, да изкачи стълбите. Но нищо не можеше да се сравни с това сега.

— Да отворя аз, а?

— Да, ако обичаш. — Ала когато Сю протегна ръка, Ейми извика: — Чакай малко!

Взе да размисля. За кой ли път — двайсети, трийсети или петдесети? — си бе представяла този момент. Сега се запита защо бе решила да влезе всъщност. Каква разумна причина би могло да има?

В края на краищата той няма да е вътре. Ще види люлеещото се конче с протъркано кожено седло и яркочервени юзди, на което я бе сложил да седне първия път, когато я бе довел в къщата — вдигна я във въздуха и я положи върху седлото. Ще види и пожарната с лъскавата броня. Книги и колички, красиви научни скици, в които се бе усъвършенствал. Но Ралф, или „останките“ му, както полицаите настояваха да се казва, лежеше заедно със сестра си под тисовите дървета в двора на църквата „Сейнт Чад“.

Сю се бе опитала да разбере удивителното великодушие на Ейми да разреши това, но напразно. Ако беше на мястото на приятелката си, щеше да уреди Хонория да бъде кремирана, а пепелта й да бъде изхвърлена в тоалетната. Накрая Сю стигна до заключението, че след като е открила истината за мъжа си — не стига, че е бил бисексуален, ами и от време на време й е изневерявал. — Ейми бе променила отношението си към него. Но грешеше. Ейми просто смяташе, че след като Хонория е била готова да убива, колкото и лудо, и погрешно да е това, за да отмъсти за единствения човек, когото някога е обичала, най-малкото, което може да се направи, е поне да я оставят да почива в същия гроб.

Сю пристъпи от крак на крак, изкашля се, за да напомни, че времето си тече, и погледна настрани. Лицето на Ейми се изопна, загуби изразителност, тя изви очи нагоре, сякаш се приготвяше за сцена на ужас. След секунда решително отвори вратата.

Свещниците още бяха там. Стаята беше пълна със свещници. Цялото помещение сигурно е сияело в светлината им, като олтар в някоя огромна катедрала. Стотици свещи. Восъчните капки се лепят по пода и навсякъде по мебелите.

Снимки на Ралф я гледаха, усмихваха се и се смееха отвсякъде. Като бебе, като току-що проходил, като юноша. Много от снимките бяха без рамки, облегнати на столчетата на свещниците. Беше цяло чудо, че помещението не бе изгоряло.

Ейми очакваше вътре да мирише, но се усещаше само постоянният дъх на плесен. Някой беше проветрявал, сигурно полицаите. Всички бяха толкова мили с нея, особено Денис Рейнбърд — погребалният директор. Когато Ейми отказа да отиде в погребалното му бюро да види скъпия починал, той я увери, че господин Лидиърд е балсамиран много красиво. Изглежда, си мислеше, че това може да е някаква утеха.

— Ето тук лежеше. — Ейми отиде до голяма маса в центъра на стаята. — Под бял копринен чаршаф.

Сю не знаеше какво да отговори. Цялата история й се бе видяла толкова отблъскваща, че за малко да припадне, когато Ейми й я разказа. Като си помисли, че Хонория е стояла тук и разговаряла с трупа, навярно дори го е прегръщала — боже господи. Дори самата мисъл бе непоносима.

— Казах ли ти, че поискал да ме види, в Испания, точно преди да умре? А тя му заявила, че ме няма.