Каролайн Греъм - Написано с кръв

Опита се да си спомни какво се прави преди спринт. Коленете ли се сгъваха? На пръсти ли се вдигаш? Жизненоважно бе да стартира по най-добрия начин. От това можеше да зависи… можеше да зависи всичко.

Но изведнъж главата й се изпразни от всяка мисъл, защото Хонория направи нещо много по-лошо, отколкото просто да премести тежестта си от единия крак на другия. Започна да се смее. Тихо ръмжене, трептящо хърхорене, сякаш загряваше мощен двигател, последвано от поредица дрезгави излапвания, прекъсвани от кряскащи звуци. Накрая Хонория остана без дъх и мощно изхърка, поемайки въздух през носа.

Ейми побягна. Към стълбите. Нагоре по стъпалата. Ето я площадката. Още малко и е в стаята. Хонория е по петите й. Съвсем близо. Задъхана, тромава, посяга и сграбчва въздуха зад Ейми, но веднъж успя да докосне края на полата й, защото Ейми се спъна.

Земята летеше под краката им. Ейми бе останала не само без дъх, но и без капчица мисъл в главата. Дори вече не съзнаваше, че тича, бе попаднала в плен на още по-мрачни ритми. Влетя в стаята си. Затвори вратата. Натисни я.

Късно.

Ейми натисна с цялата си тежест, но железният крак на Хонория вече се бе напъхал между касата и вратата и нищо не можеше да го помръдне оттам. Тя не буташе — нямаше защо. Явно за никъде не бързаше. След няколко секунди заговори. Пъхна зурлата си в процепа и изкриви уста, за да избълва ужасните си открития.

И Ейми бе принудена да ги изслуша, защото не смееше да махне ръце от вратата, за да си запуши ушите. Нито можеше да избяга оттам. Скоро закрещя от ужас, но Хонория просто надигна глас, заглушавайки воплите на Ейми.

После най-неочаквано отровната помия секна. Не след дълго заглъхнаха и хлипанията на Ейми. Ослуша се напрегнато в настъпилата тишина, здраво запънала крака в пода и ръце във вратата, молейки се ужасната грамада от другата страна да не направи същото. Лицето й бе гротескно изкривено от физическите усилия, а бузите й блестяха, мокри от сълзи.

Хонория блъсна вратата с цялата си мощ. Ейми отхвръкна и падна по гръб. Хонория влезе. Застана на прага и погледна към снаха си. Грубо изсеченото червендалесто лице на Хонория бе мъртвешки бледо. Очите й се стрелкаха насам-натам в орбитите си или се завъртаха толкова назад, че се виждаше само бялото. От долната й устна висяха лиги и отразяваха малкото светлина, която влизаше през прозорците.

Ейми с мъка се изправи и се отдалечи заднишком — не биваше да отделя поглед от Хонория, — така се правеше, когато си изправен пред диво същество. Лъвове, тигри, бесни кучета. Ако ги гледаш непрекъснато, не те нападат. Зениците на Хонория бяха кървавочервени. Огромната й сянка запълваше стената, главата й висеше и се поклащаше.

Ейми се облегна на перваза на прозореца. Посегна с ръце назад — пипна студеното стъкло и ронещата се боя на рамката. Ех, ако можеше да го отвори. Ще се наложи да обърне гръб на Хонория, но само за секунда. Имаше ли изобщо избор?

Ейми се завъртя, сграбчи дръжката и се опита да я завърти. Беше ръждясала и не помръдваше. Дърпа, бута, за да я разхлаби малко. Само веднъж хвърли поглед назад през рамо. Хонория стоеше и я гледаше, потънала в зловещо мълчание.

Прозорецът се отвори с трясък. Чист студен въздух облиза лицето на Ейми. Тя сложи ръце на перваза, наведе се напред и погледна към дългата алея и отвъд отворените порти. Колко далече й се струваха каменните плочи около къщата.

Докато се взираше в твърдата им повърхност, Ейми си спомни как госпожа Бънди, дошла да почисти подовете, й беше описала състоянието, в което бе заварила горкия Джералд.

Ейми усети как й се завива свят и затвори очи. Каменните плочи се втурнаха нагоре. Блъснаха се в мекото й тяло, счупиха й костите. Призля й, изправи се и се обърна.

— Скачай — заповяда Хонория.

Ейми зяпна, изпълнена с ужас. Не можеше да повярва на ушите си.

— Хайде.

Ами да — това идеално щеше да й свърши работа. Ейми ще умре, куфарът и съдържанието му ще изгори. И всичко се подрежда от добре по-добре за зълва й. А и самоубийството би изглеждало повече от убедително — „Не можа да преодолее скръбта по починалия си съпруг, за съжаление. Доста често говореше, че иска да сложи край на живота си, но все си мислех, че са само приказки…“

Леден вятър разроши косата на Ейми. Ралф бе в ума и сърцето й. И двамата не бяха вярващи. Ами ако вярващите все пак са прави, замисли се сега Ейми, и след кошмарното падане през тази тъмна бездна, размазващия удар и чупенето на кости тя и Ралф като по чудо се съберат отново? Колко прекрасно би било. Но Ейми не вярваше. За нея това бяха измислици и нямаше как да се насили да им вярва. Истината е, че тя и Ралф никога няма да се срещнат отново. При тази мисъл Ейми усети такава силна болка, сякаш вече бе паднала на плочника долу.