Каролайн Греъм - Написано с кръв

Младши детектив Уилоуби се приближи до бюрото на Барнаби и въздъхна с облекчение, като видя, че Трой става и се отдалечава — неведнъж бе изпитвал на гърба си острия език на сержанта. Барнаби му посочи празния стол, Уилоуби седна, внимателно постави фуражката си върху коленете и също така внимателно сложи в нея бележника си.

Барнаби се приготви да го изслуша със смесица от симпатия и раздразнение. Момчето беше доста крехко, а и не освежи ли идеите си, щеше да се наложи да напусне полицията. Барнаби подозираше, че в крайна сметка точно така щяха да се развият нещата, и само се надяваше поводът да не е някой нервен срив.

— Разговарях с господин Сейнтджон, сър, както ми наредихте — започна Уилоуби. — Той няма какво да добави към показанията си за своето посещение у Хадли, нито за сбирката, нито за последвалите събития. Но спомена нещо, което е забелязал през деня, макар да ми се струва доста несъществено…

— Аз ще реша дали е несъществено, детектив.

— Да, сър. Като изпращал господин Хадли, видял госпожица Лидиърд да излиза от портата на „Плоувърс Рест“ и да се отдалечава с колелото си.

— Знаете ли в колко часа е станало? — Барнаби взе химикалката си.

— В единайсет и половина. Господин Сейнтджон си спомня, защото бил изгубил точно половин час от времето си за писане. Идвала на два пъти същия следобед. Ако си спомняте, „Бородино“ е точно срещу…

— Да, да. Продължавайте.

— Хадли не отворил вратата, но това, изглежда, не е необичайна практика, ако човек знае кой стои на прага му.

Настъпи пауза. Уилоуби нямаше какво повече да добави и пръстите му нервно се плъзнаха по ръба на фуражката, после здраво стиснаха козирката. За нула време мълчанието се превърна в непоносимо бреме за него.

— Странен образ е този… Сейнтджон. А пък кучето му…

— Благодаря, Уилоуби. — Барнаби му се усмихна разсеяно. — Добра работа.

— О! — Уилоуби се изправи сковано и пъхна фуражката под мишница. Бележникът изпадна. Той се наведе да го вземе, грейнал от задоволство. — Да, сър. Благодаря.

Барнаби не го чу. Облегнат назад, затворил очи, той вече се бе пренесъл на Площада в Мидсъмър Уърти и си го представяше така, както вероятно бе изглеждал в онова мразовито утро в последния ден от живота на Джералд Хадли. Сигурно са били обзети от известно вълнение преди срещата с известния писател. Без съмнение са се заели да направят нещо за почерпка, трябвало е да се приготвят за сбирката в „Плоувърс Рест“. В късната утрин собственикът на тази красива къща решава да обезпокои стар човек, чието единствено желание е да го оставят на мира да си пише шпионския роман. В единайсет часа една жена си къса сърцето от плач, пълни кошчето с подгизнали кърпички и е прекъсната от също толкова нежелан посетител. След срещата им тази личност отива направо в дома на Джералд Хадли. Не го намира и по-късно се връща пак. После трети път.

Барнаби отвори очи. Сърцето му ускори ход, пришпорено от оформящата се хипотеза за евентуалната причина за това странно упорство. Застави се да се успокои, задиша дълбоко и диша така, докато пулсът му влезе в приемливи граници.

Лора навярно е още в магазина. Намери телефонния й номер и го набра. Тя вдигна моментално.

— Госпожо Хътън? Главен инспектор Барнаби на телефона. Дали бихте направили нещо за мен, госпожо Хътън?

— Тъкмо се канех да отида при съседите да се почерпим по чашка. Спешно ли е?

— Да — призна Барнаби. — Така мисля.

Ейми беше в стаята си, работеше върху книгата. Започна в пет часа и все още не я бяха викали за нищо нито с дрънкане на звънчето, нито с устни заповеди.

В момента се безпокоеше за стила на своята проза, който бе влязъл в едно удобно русло и вече й звучеше прекалено познато. Но дали си струва, чудеше се Ейми, дъвчейки върха на химикалката си, постоянно да се търсят нови прилагателни? Нямаше ли читателят да се чувства по-добре с изпробвани комбинации, доказали своята уместност? И това не е оправдание за проявен от автора мързел, спореше със себе си Ейми, защото има някои съчетания, които са толкова сполучливи, че и най-талантливият писател не би могъл да измисли по-добри.

Бърз поглед към смрачаващото се небе отвъд прозорците на спалнята разкриваше загадъчната красота на розовите нюанси. Черната коса при определена светлина определено придобиваше лъскавия черно-син цвят на гарваново крило. А нима очите на влюбения до полуда не светваха точно като Звездици в нощното небе, когато се спрат на обекта на любовните си въжделения.