Каролайн Греъм - Написано с кръв

Добре де, има разминаване, но е много незначително. Съвсем незначително. Даже ако беше още по-незначително… — Барнаби усети как надигащото се в него вълнение посърна още преди да го бе обзело. Защото какво означава една дума? Особено като глагола „оттеглям се“, който можеше да изразява толкова много неща. За едни може да означава да изчезнат в банята и дълго да се киснат във ваната, за други — да се затворят в бърлогата си, да си налеят нещо по-силно и да си надянат слушалките. Защо за Хонория да не означава да отиде в кабинета да чете?

Но тук се казваше, че имала главоболие. Барнаби се наруга, задето не бе задал въпроса по-конкретно. Например: веднага ли си легнахте? Или дори: качихте ли се горе? И тогава, ако, разбира се, Ейми казваше истината, щеше да хване Хонория в преднамерена лъжа. Барнаби бе малко разочарован от удоволствието, което предизвика у него мисълта пак да се изправи срещу Хонория.

Отново прочете внимателно и двата записа, но не откри друго обяснение за появилото се преди време усещане за нещо нередно. Това мъничко противоречие бе перлата в сърцето на стридата.

Въздъхна, затвори и двата файла и отвори файла на Лора Хътън. Бързо прехвърли първия разговор, в който нямаше нищо съществено, и премина на втория, когато тя доста пи, плака и руга мъжа, своенравно отказал да я обича, или поне Лора така виждаше нещата.

Барнаби четеше внимателно, потъна изцяло в текста, забрави за всичко друго около себе си. Както и преди, търсеше несъответствия, противоречия или просто нехайно изпуснати думи. За съжаление, поради естеството на признанията й всичко, което описваше — посещението й в къщата на Хадли през лятото, кражбата на снимката, нощните й скитания, плод на любовните й въжделения, — всичко това не подлежеше на проверка.

Чу се подрънкване на порцелан, разнесе се приятна миризма на кафе и на бюрото му се появи чаша с чинийка.

— А. — Барнаби установи самоличността на приносителя и отбеляза: — Върна се значи. Какви са новините от великия театрал?

— Отишъл да играе бинго, това е последното, което чух.

— Не подлагай на изпитание търпението ми, сержант. Не съм в настроение.

Трой надяна на лицето си изражението „Какво толкова казах“, седна и разви един шоколадов десерт.

— Добре си прекарах, няма що.

— С Клептън ли?

— По-скоро без Клептън.

— Как така?

— Отивам в училището — тръгнал си по-рано. Отивам у тях — жена му вика: „У майка си е.“ Отивам у майка му и какво става?

Господин Клептън отворил вратата й бил така ужасен от паркиралата пред портата му полицейска кола, че сграбчил Трой за лакътя (макар сержантът да не бил с униформа) и насила го издърпал вътре в къщата, обръщайки обичайната процедура наопаки.

Щом затръшнал вратата зад гърба му, ето я и госпожа Клептън. Опакована като за подарък в лъскави найлонови дрехи, кърши ръце и плаче: „Не иска да излезе от тоалетната.“

И наистина. Трой тропал по вратата на тоалетната, настоявал Браян да отвори с много силен глас, за да надвика поп музиката, която думтяла на горния етаж. Но напразно.

Накрая се отказал и старите Клептън го изпроводили чак до портата. Като се качвал в колата, минали някакви хора и госпожа Клептън високо подвикнала: „Ако го видим, ще ви се обадим, сержант. Много е тъжно да си загуби човек кученцето.“

Трой разказа историята добре и успя да разсмее Барнаби.

— Искате ли да взема заповед за задържане, шефе? И да го доведем.

— Може би утре.

— Открих какво означава словоблудство.

— Слово какво?

— Сещате се — тъпата му пиеса.

— О, да. И как откри?

— Проверих в речника.

— Ти си про… — Барнаби се прекъсна моментално, но видя, че не е успял да се спре навреме. Боже, как можа изобщо да му хрумне такава снизходителна мисъл, че даже пък и да я каже. — Извинявай, Гавин. Наистина.

— Няма нищо. — Но Трой бе порозовял целият. — Разбираемо е. Не съм учен, както знаете. Купихме го за Талиса Лийн. Ако й потрябва за някое домашно след време.

— И какво означава „словоблудство“?

— Неправомерна, обидна употреба на думи. Голям сноб. Нали това е правилната дума?

— Право в десетката. — Барнаби допи кафето и бутна чашата настрани. Тъкмо щеше да се върне към своето мини откритие в показанията на Лидиърд и в залата се появиха още няколко оперативни работници.

Веднага му стана ясно, че не са попаднали на нищо ново. Изглеждаха отегчени, изморени и намусени, като хора, прекарали няколко часа в неуспешни опити да постигнат нещо и при това са знаели, че ще стане така още преди да са започнали.