Каролайн Греъм - Написано с кръв

Ейми намери малка утеха в мисълта, че подобен спад на доверието в собствените умения не бе съвсем непознат и на най-успелите в занаята. Макс Дженингс бе разказал как започва всяка нова книга убеден, че този път ще създаде с нея отношения на безметежно блаженство, влюбените ще изпращат всеки залез, хванати за ръка, и никога няма да разменят и дума накриво. Но никога не ставало така. Много преди да завърши глава първа, те вече са се хванали гуша за гуша, крещят си, ругаят се и чупят чинии.

Ейми въздъхна, събра мислите си и отново се съсредоточи върху листа пред себе си. Сцената, над която работеше, бе изпълнена с драматизъм. Араминта избяга от Черния Руфъс, скачайки от файтона му (подходящо облечена в анцуг „Дона Карън“) в пряспа току-що навалял сняг. Измъкна се от снега, неохотно заряза пелерината си — имитация на хермелинов модел на Версаче със закопчалки от истински кехлибар и качулка, осеяна с изкуствени диаманти — и хукна по замръзналата повърхност на езеро, преследвана от ловджийски кучета. Ейми отново задъвка химикалката. Реши, че ловджийските кучета са малко неуместни, и ги замени с вълци.

Нямаше никакъв проблем да се постави на мястото на своята изпаднала в беда героиня, защото самата тя трепереше от студ, макар и в стаята си — сигурно беше под нулата. Стана и отиде да пипне ръждясалия радиатор. Усети ледената му повърхност дори през ръкавицата. Цял ден беше така и сто процента щеше да си остане така.

Ейми заподскача на място с дебелите пухкави ботуши върху протрития килим. Опита да стопли с дъх върховете на пръстите си, разтри силно бузите, но само я заболя. Спомни си обещанието на Хонория непременно да оправи отоплението и реши да слезе в библиотеката да поговори със зълва си.

Излезе на площадката на стълбището. От всички страни я зяпнаха тъмни, дебело лакирани портрети на величествено облечени представители на рода Лидиърд, чиито корени се губеха някъде в шестнайсети век. Особено противен й беше един съдия с лице на ястреб, който изглеждаше способен не само да изпита истинско удоволствие от произнасянето на смъртни присъди, но и собственоръчно да ги изпълнява със същата наслада, само трябваше да запретне ръкави.

Хонория седеше на бюрото си, погълната от своите хералдически занимания. Изглеждаше напълно откъсната от дребнавите проблеми на този свят. Макар единственият реотан на отоплителната печка да работеше, голямата стая бе почти толкова студена, колкото и спалнята горе. Ейми запристъпва от крак на крак на прага, но Хонория не й обърна никакво внимание.

— Извинявай…

— Кръв и кости — измърмори на себе си Хонория. — Ето кое има значение. Кръвта е от значение. Костите са от значение.

— Хонория?

Хонория вдигна очи. Те горяха и гледаха право в Ейми, но сякаш не я виждаха.

— Ужасно е студено. Може ли да…

— Махай се. Не виждаш ли, че съм заета.

Ейми си тръгна. Явно не беше сега моментът да пита Хонория дали е поръчала въглища и дали ще се накани скоро да оправи неандерталското котле. Докато минаваше по древните каменни плочи във вестибюла, Ейми се наведе да изскубне няколко плевела, поникнали в пукнатините. Градината май се опитваше да влезе в къщата. А в това ужасно време как да я кориш? Натисна вратата на мазето, но тя не се отвори.

Ейми се намръщи и опита пак, убедена, че бравата просто е заяла, защото досега никога не й се беше случвало да я намира заключена. Само че след още два здрави напъна не остана никакво съмнение, че този път е заключена. Ейми се поколеба — дали да не си напълни една бутилка с гореща вода и да я гушне в скута, като седне. Да, ама след малко ще трябва да слезе долу да приготви вечерята и няма да може да я разнася из ледената кухня.

След като Хонория й даде ясно да разбере, че не иска да бъде безпокоена, Ейми реши сама да намери връзката с ключовете. Понякога висяха на желязна кука в стаята за вехтории, друг път бяха в чекмеджето на кухненската маса, а се случваше и да са оставени някъде за малко, а после Хонория забравяше къде ги е зарязала. Веднъж Ейми ги намери в саксия в парника.

Днес не бяха на куката. Ейми огледа пейката с наредени върху нея луковици на далии, стари пакетчета със семена, но не ги откри. Отмести колелото на Хонория, за да мине, и ги видя в кошницата на велосипеда.

Ключът за мазето беше старомоден, дълъг почти колкото дланта й. Пъхна го в ключалката и отключи с лекота. Светна лампата — толкова слаба, все едно я нямаше, ама нейсе, — хвана се здраво за перилото и заслиза надолу.