Фридрих Незнански - Отписаният

— С тази ли винтовка сте убили банкера Салуцки? — попитах аз.

— Възможно е — отвърна. — Вече не помня. Има ли разлика за вас?

— Сменяхте ги, за да заблуждавате следствието ли? — попитах на свой ред.

— За да унищожа колкото се може повече — отговори Тягунов.

— За какво?

— Те са виновни за гибелта на хиляди невинни мои войници, загинали в Чечня заради техните интереси.

— Само съдът може да установи вината — казах уморено. Колко пъти се е налагало да произнеса тези думи, макар да не съм вярвал винаги в тях.

— Един полеви командир, при когото попаднах в плен, ми даде документи. Където всичко е казано, ако се четат внимателно. В Чечня ги предадох на Женя Клеймьонова. Само на нея повярвах. Тя ги занесе при вас, в Главна прокуратура. Резултатът ви е известен.

Неволно погледнахме документите, донесени от Володя Фрязин. Това бяха истинските документи, Клеймьонова е оставила ксерокопията на прокурора. Слава искаше да ми каже нето, но се отказа. Какво значение има сега. Важно е той да продължава да говори.

— Защо замълчахте? — попита подозрително Павел Тягунов.

— Просто съм смаян — отвърнах. — Аз и моите колеги. Жалко, че не виждам сега лицето ви. Както там, в театъра. Където ми се сторихте напълно порядъчен човек.

— Случва се — рече той. — Между другото, посъветвах я да направи ксерокопия, да ги даде в прокуратурата, а да запази оригиналите.

— Те са пред мен — успокоих го аз. — За щастие тя ви е послушала. Значи сте поели ролята на Господ Бог?

— На отмъстител. Научих кой е наредил така, че да ми се наложи три пъти да завземам една и съща височина. Докато не остана нито един от батальона ми.

— Защо не отмъщавате там, в Чечня? — попитах аз.

— Достатъчно си го получиха. Убих четирима полеви командири. Един украински фашист. Един турчин, който е организирал снабдяването на бойците им с оръжие.

— Знаем това. Сега сте се захванали със своите?

— А вие прочетете — каза той. — Те са по-лоши от чуждите.

— Женя знаеше ли с какво се занимавате?

— Разбра, че просто няма друг изход. Правосъдието се основава на факта, че престъпникът не трябва да избяга от наказанието.

— Не възнамерявам да дискутирам с вас. Във ваш интерес е да се явите при нас и да си признаете вината.

— Тогава завършвам нашия разговор. Сбогом. Повече няма да чуете за мен.

И затвори телефона, преди да изрека каквото и да било. А исках да го попитам: възнамерява ли и занапред да зачерква с винтовката фамилиите от списъка си? И ако да, ще отмъщава ли за загиналата журналистка? Във всеки случай вече не ми се искаше да му преча. При това Тягунов бе ясен: повече няма да чуете за мен. А значи…

— Можеш да ме запознаеш с постановлението на главния — обърнах се към Костя. — Моментално съм готов да го изпълня.

— Няма никакво указание — рече Меркулов, като криеше зад гърба си листа с гербовия печат и подписа на главния прокурор. — Ще има друго постановление — за възбуждане на криминално дело по тези факти — той кимна към документите, предадени от родителите на Клеймьонова.

— Стига сте спорили! — каза Грязнов. — Да отидем да видим оня килър. Само че първо им се обади… — Той кимна към телефона.

Както винаги, Слава бе делови. Аз пак се обадих в районната милиция, на територията на която Тягунов току-що е застрелял наемния си убиец.

— Тъкмо навреме — обади се дежурният. — Намерихме трупа. Точно така, на покрива. Но тук стават такива работи. По-добре да дойдете лично.

Слава издърпа слушалката от ръцете ми:

— Слушай, дежурния, аз съм Грязнов от МУР, нали ме познаваш? Твоето име? Тогава слушай, капитан Заслонов! Който и да ви показва всякакви документи, ако ще самият президент, не пускайте там никого до моето идване! Пристигам веднага с прокурорите и ще видим как изпълняваш моята заповед. Ни-ко-го! Ако се наложи, организирай кръгова отбрана. Разбра ли всичко? Тръгваме!

Когато наближихме кооперацията, видяхме около милиционерското отцепление няколко западни коли, край които спореха възбудени хора, размахващи удостоверения. Изглежда, бяха момчетата от службата за сигурност. Младичките милиционери свиваха рамене, но не пускаха никого.

— Точно така! — извика Грязнов и изтича на мястото на събитието. — Точно така, момчета! Между другото, кой сте вие? — попита той доста грубо важния възрастен мъж, който размахваше удостоверението си.

— Аз съм генерал-майор Сидорин, началник-управление във ФСС! — викаше той. — Сега ще извикам нашата оперативна група…