Фридрих Незнански - Отписаният

Павел се надигна на лакти, разгледа с прицела съседните покриви. Ако го дебнат там, ще гледат надолу в очакване на сигнала.

Кой ще им го даде? Сигурно същото момче, горкият влюбен. Май няма кой друг да е. И веднага ще бръмне моторът на „Бърза помощ“.

Често казано, добре е измислено. Във всеки случай у него загива истински килър. Можеше да печели луди пари… Но кой се крие там?

Не, някакво хлапе се катери бог знае къде. Под прицела на снайперската винтовка. Какво е забравил там? Но по-добре да поставим въпроса по друг начин. Кой го е изритал оттам? Ето момчето затича, като се държи за вентилационните тръби и се оглежда назад. После се приведе и започна да се придвижва на четири крака към капандурата.

Павел рязко извъртя мушката назад, там, накъдето се оглеждаше момчето.

Там нещо проблесна. Ами да, той не е избрал правилно позиция… Онзи, ако има такъв, не наблюдава входа. Когато му дадат знак, ще чака обекта да излезе на улицата откъм двора. Всичко е правилно. Засега всичко е правилно.

На човека ще му стане зле тъкмо на тротоара, където по всяко време е удобно да спре кола. Значи снайперистът трябва да види добре обожателя на Ала, ненапразно са му облекли такова ярко яке. И той ще даде знак…

Павел пропълзя предпазливо на друго място, скри се зад вентилационната тръба. Точно така. Ето го, целият в черно, винтовка, радиостанция, всичко носи. Впрочем винтовката е крадена. Ето ги резките… А какво се кани да каже, допирайки радиостанцията до устните си? Сигурно да приемат момчето, което той засече. Ами ако то живее наблизо и не му е нужно да слиза в двора? Впрочем сега не им е до момчето. Те чакат неговото появяване, появяването на Павел. Ако са те. Ако не чакат някого другиго. По принцип всичко е възможно. Дори това, че в тази кооперация, в този вход може да живее някой важен бандит, който е заповядано да бъде убит… Само че присъствието на възлюбения отменя този вариант. Все пак непременно трябваше да помисли за него. Ами ако изведнъж гръмне не своя, а чуждия убиец? Нали после няма да спи цяла нощ! Ами винтовката, с която искат да убият собственика й? Павел се притисна по-силно към приклада. Взря се през прицела.

Едри, груби черти на лицето. Точно като на наемните убийци. Той, Павел, не е наемник. Естествено, това радва съвестта му и остатъците от нравствени принципи, ако още има такива.

За него, за Павел, също няма връщане назад. Я колко вече натъркаля. Заради своите момчета. Те му вярваха, когато ги учеше да убиват, за да оцелеят. Но на кого да го докажеш? Кой ще те изслуша? Ала. Кой друг? Татко е загрижен за друго. За вилата и опазването на честното име на Тягунови. Вярно служеха на отечеството, не са убивали никого тайно, от засада. Няма да вика тия мерзавци на дуел я! Дуелите днес не са на мода. Ами ако бяха? Щяха да се оправдаят, че са потънали в държавни грижи. Или да изпратят на свое място заместника си. Или ще помолят да им звъннат след седмица. После след две…

Да ги застреля в упор? Следващият вече няма да му падне. Няма да има време. Заобиколили се с телохранители — не можеш приближи. Остава само да се оприличи на онзи там, на съседния покрив. А с какво той, Павел, е по-добър от него в тази минута?

Да му извика, да направи престрелка през двора? Значи да смени правилата на играта. А във всяка игра има едно правило. Ако не изпревариш — ще те изпреварят. Ако не убиеш ти — ще убият теб.

Павел затаи дъх. Хайде, поне ме погледни в лицето! Нали си свикнал да убиваш безнаказано. Смяташ се за безсмъртен…

И оня на покрива сякаш чу молбата му, повдигна глава. Огледа със скучаещ поглед околността. Отвлече се от ленивите предположения къде ще отиде следващия път да се вее за сметка на фирмата, която го е наела. Глупак такъв! Само двамата с теб умеем да вършим това! Ако работехме в екип, цена нямаше да имаме! Да чаткаме — като топките по сметалата на онези, които ти плащат хонорарите. Сигурно са прекалено големи, за да те оставят жив, когато му дойде времето.

Вместо скука върху лицето на килъра се появи объркване и застина като маска, когато на челото му сякаш грейна червено цвете. Той заби нос в покрива, протегна трескаво ръце към главата си и те замряха. Между пръстите му течеше кръв. Малко кръв. Но достатъчно, за да я забележи.

Павел слезе бързо от покрива. Ала не беше вкъщи. Той приседна на масата и започна да яде бързо, буквално поглъщаше всичко, което тя бе донесла. Когато Ала влезе и спря на прага, подпряна на касата на вратата, той седеше и ядеше. Тя заплака беззвучно. Първо от радост, че е жив, че отново го вижда. После, защото разбираше, че всичко това е временно — той скоро ще изчезне. Тя току-що бе видяла ония от „Бърза помощ“, които не бързаха за никъде. И сега погледна мъжа си, който поглъщаше храната жадно, както някога след учения, и чувстваше, че и двамата са беззащитни в този свят.