Фридрих Незнански - Отписаният

Ала седеше неподвижно. По лицето й се стичаха едри сълзи. Тя хлипаше, но продължаваше да гледа пред себе си, към стената с ръждивочервени тапети в тази стара, грозничка квартира някъде в район Братвеево.

— Чеченците ни използваха и във вътрешноклановата си война. Срещу хубаво заплащане ни изпращаха да унищожаваме опълченци от съперничещия клан. И всичко това се заплащаше. Трябва дълго да ти разказвам как са попаднали тези документи у Имай. Предали са му ги някъде отгоре, от обкръжението на Дудаев, когато там започва поредното разчистване на сметки. Между другото, там фигурираше и твоят Серьоженка.

— Серьожа? — възкликна тя. — Не може да бъде…

— Може, може — каза той сурово и скръцна със зъби. — Всичко са въртели няколко бивши московски младежи, все още под четирийсетте, уредили се като помощници и референти при различни министри благодарение на майките и татковците си. Те са общували със също такива юнаци от Грозни. Може да са го правили от името на шефовете си, тук не е ясно, но май са водели собствена игра. Във всеки случай са съобщавали собствени сметки, по които да им се превеждат пари. Женя Клеймьонова го установи. Когато беше в Чечня, й предадох документите на Имай. Там тя видя и разбра много неща. Как бивши бандити стават правозащитници и борци за национална независимост. Как бивши демократи стават респектиращи бандити. И всичко това е документално потвърдено. Тук, в Москва, тя се опита да предаде документите в Главна прокуратура, за да бъде извършено щателно разследване. Но потулиха нещата, не излезе и статията. Някой някъде от тези момченца, към които принадлежеше и Горюнов, се е опомнил навреме… Заплашваха я. Точно тогава се върнах от Чечня. Не мога да бъда нито съдия, нито прокурор, още по-малко пък адвокат. Затова пък мога да бъда палач. Тя ме разубеждаваше, надяваше се на нещо. Но когато разбра: там войниците загиват, докато тия момченца тук се забавляват, даде съгласието си. Двамата с нея съставихме списък, много непълен, тя задраска много имена. А излезе, че е била в някакъв друг списък и никой не е задраскал името й… Как ненавиждаше тия лигльовци от златната младеж, попаднали във властта, маразматиците са ги зяпнали в устата, използват думите и идеите им, а в това време други момчета плащат сметките им с единствената валута, която притежават — със собствената си кръв!

— Та ти също си от тая златна младеж, генералско синче. — Тя го гледаше под вежди.

— Точно затова ги познавам много добре и не ги броя за хора. Затова убивам безмилостно! — отговори той.

— И Серьожа ли щеше да убиеш? — попита тя след пауза.

— Задрасках го. — Той тръсна глава. — Щеше да прилича на лично отмъщение. Защото ми е отнел жената. — Той се усмихна напрегнато. — А за тях е добре дошло. Първо, както вече ти казах, неговата гибел е най-логична и затова най-изгодна за тях. А това означава едно: те искат да продължат убийствата с моята винтовка, като стоварват всичко на мен. Намерили са някъде стрелец, на когото са заповядали в кого и къде да се цели. Сега само аз мога да попреча. На тяхно място щях да премахна пречката, тоест мен, тихо, без шум и врява, без да се дава гласност, без телевизия и вестникарска шумотевица. Само по този начин могат да продължават да убиват ония, които им пречат, докато милицията и прокуратурата ще търсят мен, несъществуващия вече…

— Но нали все още си жив — каза тя. И пак сложи глава върху рамото му. — Значи можеш да измислиш и предприемеш нещо.

— Точно затова започнах този разговор с теб — усмихна се той и се облегна на възглавницата. — Не те ли следяха, когато идваше при мен?

— Знам ли? — Тя сви рамене. — Взех частно такси, веднага го хванах… Много бързах, понеже ме следеше бившият ми… вече ти казах за него. Не ми дава да мръдна. Синчето на нашата гримьорка. А аз, глупачката, се хванах с хлапак… Колко заслужаващи мъже ме удостояваха с вниманието си. А не се решаваха сами, мислят: сигурно си има някой! Някой от силните — не можеш се допря до нея! Просто го четях по очите им. Ако не беше гласът ми, щях да започна бизнес като Светлана, там мъжете не ти обръщат гръб. Само плащай!

— Може синчето на гримьорката да е тръгнало след теб? — попита Павел, като свъси вежди. — И да е някъде тук, наблизо?

Той стана и отиде до прозореца. Отметна пердето и надникна предпазливо в двора.

— От него ли ще се страхуваш? — Тя се усмихна. — Много е умислен, ревлив, няма какво да говорим…

— Да не е там онзи? — попита Павел.