Фридрих Незнански - Отписаният

— Струва ми се, че непрекъснато пропускаме едно важно звено — обади се Володя. — Да, познаваме отпечатъците му, винтовката му… Но все още не сме я конфискували. На всяка цена трябва да намерим тази винтовка! Все още разчитаме на фоторобота, който може би е остарял в деня, когато сте видели този тип в театъра. Явно е променил външността си. Трябва да продължим да го търсим.

— Разговаря ли със съседите? Разпита ли ги? — попитах аз, като имах предвид съседите на журналистката Клеймьонова.

— Да. Една баба видяла как наскоро по вечеря от квартирата на Клеймьонова излизал мъж, приличащ по описание на Тягунов. Носел куфар. Не помни точната дата. Ето показанията й. Но аз искам да отбележа друго. — Той ме погледна въпросително.

— Говори — каза вместо мен Грязнов.

— Той не може да е убил Женя!

— Може, не може… Свършвай! — Слава махна с ръка. — Всичко това са емоции, а на нас ни трябват факти.

— А пък аз съм сигурен — настоя Володя. — Особено след това, което ми показа бабата. Нейният апартамент е в съседство с квартирата на Женя Клеймьонова, на една площадка са…

— Хайде говори, не протакай. Сега ще дойде Меркулов и ще ни връчи разпореждането за отстраняването. Та какво каза тя?

— Разгледала мъжа през пролуката. Видяла как се сбогували.

— И как? — Слава бе въплъщение на нетърпението.

— Стиснали си ръцете — продължи Володя. — И тя казала: пазете се. И нещо от сорта на „стискам ти палци“. А той вдигнал палци. И си махнали с ръце. Бабата помислила: може да й е роднина, брат или чичо?

Грязнов изгледа мрачно Володя. После спря погледа си върху мен.

— На мястото на главния прокурор — рече той — отдавна щях да ти лепна строго мъмрене. Макар че нямаше да те отстранявам от делото. Къде са документите, които е предала във вашия бардак? Защо още не сме ги видели?

— Защото още не сме ги намерили — отговорих аз. — Вече ме пита. Отговорих ти. След заминаването на предишния главен прокурор изчезнаха много документи…

— Беше ли на погребението й? — Слава се обърна към Володя. Сега той пое инициативата в разговора.

— Бях — отговори той виновно.

— Сложи ли букет от наше име?

— Венец.

— Така ли? И какво написа, ако не е тайна.

— Не е тайна. — Володя наведе очи. — От следствената група на Главна прокуратура. Че какво?

Ние го гледахме с широко отворени очи. Тоя ни уби!

— Не, наистина ли? — попитах аз. — Или го измисли току-що?

— Какво толкова? Да не би да не съм направил нещо както трябва? Всички много преживявахме, нали помня…

— Трябваше поне да събереш от тях пари. — Слава кимна към мен. — Те са богатички. Сега им плащат редовно, за да не избягат. Само ние, сивите добичета, не сме потребни на никого.

— Венецът е от следствената група — напомних аз. — А засега ти си част от нея… Колко пари даде? — попитах Володя и си извадих портфейла.

— Дай и заради мен — помоли тихо Грязнов. — После ще ги върна.

— Никакви пари не ща! — обиди се Володя. — Това е моя инициатива, не исках и да ви казвам. На толкова неща се научих от вас. Това е безценен опит, с нищо не може да се купи.

— Което е вярно, вярно е — съгласи се Слава. — Поне запозна ли се с родителите й? На помена или другаде.

— Не съм ходил на помена — отговори Володя. — Защо, трябваше ли?

— Детска градина! — избухна Слава. — Не, вземай си го, а аз си връщам думите обратно. Не ни трябва такъв! На какво си се научил, като не знаеш, че точно на помен най-лесно можеш да разприказваш убит от мъка човек.

— Та аз разговарях с родителите й! — Володя се изчерви от такава несправедливост. — Всичко ми разказаха за нея. Още там, на връщане от гробищата.

— И ти мълча? — попитах аз.

— Ами за какво да говоря. — Володя вече се беше изчервил до мекото на ушите. — Те ме поканиха у тях. Извън града. Дадоха ми адреса си. Казаха, че там сякаш имало някакви документи, които тя занесла една нощ. Поканиха ме вдругиден.

— Ами да, трябва да се окопитят… — промърморих аз, като гледах Грязнов и ми се струваше, че бих го убил.

— Поне каза ли, че тези документи ни трябват за издирване на убиеца? — попита Слава, за да оправдае някак гневния си изблик.

— Естествено. С това започнах.

— Тю… — Грязнов вдигна и двете си ръце нагоре, предавайки се. — Е, мир, мир! Недооценяваме младежта, все още има такъв неизживян недостатък. Ще го имаме предвид при по-нататъшното общуване с вас.

Той прегърна моя ученик и аз усетих нещо като убождане на ревност.

— Та какво казваше там за винтовката с отпечатъците? — попита примирително Слава. — Какво не съвпада там? И как може да не съвпада?