Фридрих Незнански - Отписаният

— Престани… Не ми е до това. Представяш ли си, сега те ще убиват всички неугодни за тях, смятайки, че ще им се размине.

— Но нали няма да го допуснеш? — попита тя. — Защо ми го разказваш? Ах, да, да… Трябва да споделиш с някого. Или да се посъветваш. Но нали не си ме поканил заради това?

Той продължаваше да крачи из стаята, почти без да я слуша. Ако са ги подслушвали онзи път, както той току-що се досети, напълно е възможно да подслушват и сега. Значи са могли да разберат къде се крие, като са проследили нея. За тях, за убийците на Женя Кпеймьонова и бившия писар, той вече е опасен. По принцип сега трябва да се отърват от него. И то колкото се може по-скоро. И така, че никой да не намери трупа му. И те да продължават да стрелят, уж продължавайки делото му, но вече по свои цели. Ето какво се получи от цялата работа! Ето какво значи да работиш сам. Ето какво е да няма на кого да разчиташ. Преди можеше да се опре на Женя. Те я убиха.

Сега е сам.

Ала гледаше внимателно как той крачи из стаята и мислеше за нещо.

— Значи не си убил ти Серьожа Горюнов? — попита тя.

— Още веднъж ти казвам: не съм аз!

— Ами кой? — попита тя. — На кого е попречил?

— Или обратното: на кого е помогнал? — усмихна се той и спря. — Най-лесно е да стоварят гибелта му на моя гръб. За да потвърдят, че уж аз съм убил и Женя Кпеймьонова. Нима не е ясно? Та винтовката е една и съща!

— Но ти, Павлик, си убивал други. И не по време на война. Не в Чечня, а тук, в Москва. С изстрел в гърба. Не е ли така? Не съм се съмнявала, че щом ти го правиш, значи не може по друг начин. Но засега това е само моя сляпа вяра, разбираш ли?

— Добре. — Той седна до нея на леглото. Тя сложи главата си на рамото му, хвана ръката му в своята. — Миналото лято, когато ми дадоха мотострелковия батальон, получих заповед да превзема една височина в района на Бамут. Това не ти говори нищо, разбирам.

— Разказвай. И не ми обръщай внимание. Говори всичко, което смяташ за нужно. Трябва да си кажеш болката.

— Офицерите ме предупреждаваха: войниците не са влизали в бой, не са обучени. Страхуват се от чеченците. Тогава решихме, че ще отидем сами да превземаме височината, само офицерите и хората по договор. Действахме като чеченците. Никаква огнева подготовка. През нощта, на отделни групи, по пет човека. С две думи — превзехме височината. А на сутринта, когато преброихме загубите, видяхме: половината офицери, най-опитните, са убити. Войниците живи, а командирите им загинаха. И тогава дойде заповед. Във връзка с поредните преговори да се върнем на изходна позиция. Върнахме се. Подготвях войниците, както можех, учех ги, защото разбирах: примирието е за кратко. И видяхме, че чеченците отново укрепват височината, оставена от нас. Те я заеха без нито един изстрел, разбираш ли? Преговорите се провалили и аз получих нова заповед: да се овладее същата височина. Тръгнах напред, войниците след мен. Огънят беше много плътен и аз мислех: по-добре да убият мен, отколкото да чувам как зад гърба ми хъркат простреляните момчета. Ние отново завзехме височината. Заповедта беше изпълнена. Но една трета от състава на батальона загина. След това дойде заповед да стоим там, където сме. В Москва пак пристигнала делегация на Световната банка. От тях се очакваше заем. И по-добре да не бъдат дразнени с тази касапница. И пак се започна нещо като преговори. Чеченците имаха повече нужда от тях, отколкото ние. Те се окопитиха. Стегнаха резервите си, попълниха си запасите. А на нас ни бе забранено да доунищожим пропъдените от височината и така да спечелим. В резултат на което ни обкръжиха и без да дочакат края на преговорите, ни предложиха да се предадем с добро. По смайващо съвпадение те започнаха щурма едва след като стана известно: този проклет заем е даден за примерното поведение на Русия…

— Ако не искаш, не разказвай — продума тихо тя и го погали по главата.

Сега гласът му трепереше. От време на време Павел спираше, сякаш се запъваше и прехапваше устна, за да се сдържи.

— Опитахме се да се промъкнем. Моите войници бяха изключително управляеми и инициативни. На това отгоре си помислих, че в нормални условия бих могъл да направя с тях чудеса. Но дори не ни помогнаха с авиация. Чеченците всичко бяха пресметнали точно: заемът е даден, преговорите заглъхнаха, а още няма команда за активни действия. Два пъти артилерията открива огън и улучва нас. После разбрах: чеченците използвали същата честота и същите сигнали, които и ние. И поискали да покрият сектора, по който настъпвахме. Загинаха почти всичките ми момчета. Аз самият попаднах в плен. Там срещнах полевия командир, за който вече ти разказвах. Помниш ли? Казва се Имай. Той ми показа някои документи. Договори, разписки, стенограми, телефонни разговори с Москва. Били сме използвани по най-гнусния начин. Манипулирали са ни, разплащали са се с нашия живот. Оръжие, нефт, валута — всичко приписваха на войната. Видях безспорни документи — записи, в които искаха да се нанесат бомбени удари по уж построени отново квартали. Във всеки случай фалшивите документи потвърждаваха — зданията са възстановени. Там загиваха хора, наши войници, недоумяващи защо бомбардират свои…