Фридрих Незнански - Отписаният

Тя веднага дотича и се взря.

— Той е! Същият! Мерзавец… Вече ме е намерил. Представяш ли си? Сега ще му дам да разбере! Проследил ме е, нали?

— Хич и не си мисли — каза строго той и я дръпна от прозореца. — Не е изключено други да те следят. Значи са видели и него. И са го завербували. За тях това е проста работа!

— За кого? За тези момченца, за които говореше ли? — Тя махна пренебрежително с ръка и отиде в кухнята, като си наметна пеньоара.

— Най-много трябва да се боиш от такива момченца — отговори й той.

— Искаш ли кафе? — извика тя от кухнята.

Той замълча. Нещо не му хареса и реши веднага да разбере как стоят нещата. Може това да е поза на нещастен влюбен. Те не се държат така. Стоят и не свалят очи от прозореца, където се крие възлюбената… А този обикаля в кръг. Ами да, има възможност да отмъсти на съперника, като го проследи и предаде на неговите килъри. Мисли, че после тя няма къде да му избяга. Тези сукалчета всъщност са страшни хора, когато много им се прииска нещо. Още в детството си са научени като поискат, да получават и за целта падат на пода и тропат истерично с крачка.

Тя влезе с кафето.

— Още ли оглеждаш? — попита насмешливо. — Нима може да се страхуваш от него? Точно ти? Нещо не ми се вярва.

— Не е там работата — каза той. — Не ти ли се ходи до магазина?

— По принцип трябва да отида… Пий, че ще изстине. Хлябът свършва. Странно, ако още не е казал в театъра къде съм. Светлана казваше, че са й звънили няколко пъти, питали я за мен. А той да не изтропа нищо през тия дни? Когато сляза, да отида ли при него? — попита тя.

— В никакъв случай. Върви си, без да забелязваш никого и нищо. Но ако видиш нещо странно… някоя хубава кола с тъмни стъкла… Изобщо върви, но по никакъв начин не се издавай. Просто до магазина и обратно.

— А не те ли е страх да ме изпращаш сама? — попита тя обидено.

— Сега им трябвам аз. — Павел я притегли към себе си. — А защо си промени фамилното име?

— Е, най-после. — Ала се засмя, като отблъсна бившия си мъж. — Все си мислех: ще попиташ ли или не… Не исках да бъда в тежест на вас, от семейство Тягунови, ако може така да се каже.

Докато тя се обличаше, той гледаше към двора. Сякаш няма нищо подозрително. Но да видим поведението на изоставеното и обидено до смърт мамино синче, когато тя излезе от входа. Тогава много неща ще станат ясни…

Когато жена му тръгна, Павел извади изпод леглото куфар, измъкна оттам оптическия мерник от разглобената винтовка. Малко отдалеч, без да застава непосредствено до прозореца, за да не блестят зайчета, погледна към очакващото долу момче. Ето, отскочи встрани… Засуети се, не знае къде да се скрие, изненадан от появата й. Но тя вървеше, без да се оглежда. Грамотно, нищо не можеш да кажеш.

Сега главното — ще хукне ли след нея или не? Ако не хукне, значи това жребче вече не мисли за фаталната любов. Значи все пак са го завербували. Не, не хукна, което и трябваше да се докаже. Остана там, само се постара да се дръпне в сянката, под гъбката до пясъчника, където играеха деца. Не е лошо измислено — да го използват за кибик. Какви претенции може да имаш към един нещастен любовник? Какви подозрения ще събуди? Само съчувствие. Виж как гледа след нея, обаче не бива да напуска поста! В никакъв случай. Сега има друга задача.

Павел отмести прицела и огледа двора. Килърът или килърите са някъде другаде. Нямат интерес да го убиват пред всички, с пукотевица и преследване. Не са пълни идиоти. Появи ли се милицията, прокуратурата — и всички ще знаят, че той, Павел Тягунов, е загинал. А това ще означава, че всъщност не той е стрелял по нежелателните персони. Тогава защо са всички тия игри с открадването на винтовката му? (Добре, че се бе запасил с втора и я пазеше на друго място.) И като се откажат от първоначалната версия, ще търсят снайпериста с нова, удвоена енергия. Щом е така, какво им остава? Трябва да помисли. Какво щеше да измисли той на тяхно място?

Ала се върна след половин час, а той така и нищо не бе измислил.

— Е, какво? — попита той.

— А, ти за това ли? — махна тя с ръка. — На хоризонта не се забелязват никакви западни коли с дебеловрати. Мир и тишина, другарю майор! Да вземем да хапнем, каквото Бог дал?

— Как мислиш, защо не тръгна след теб? — попита той.

Тя повдигна рамене и отхапа от хляба.

— Сигурно е решил, че съм за малко. Няма къде да ида — каза тя. — Изобщо странна работа. Той тича след мен дори когато го пъдя. А сега… Какво мислиш по този повод?

— Че сега не следи теб — отговори Павел. — Вече не става дума за теб, разбираш ли. Значи не си забелязала нищо друго необикновено?