Фридрих Незнански - Отписаният

— Прибирай багажа — каза той. — Ще си ходим. Намери телефона на Турецки… В теб ли е? И по-бързо. Ще тръгнеш след мен. На двайсетина метра зад мен, не по-близо. Твоят любовник трябва да види първо мен и чак тогава теб. Проследи поведението му. Какво гледаш? Край, напускаме квартирата…

Павел написа бързо бележка на хазяина и остави пари. От тези, които му донесе Ала.

Тя вървеше след Павел и следеше Валерик. Отначало, когато покрай него почти притича наблюдаваният от него обект, той се стресна, после свали от врата си яркооранжевото шалче — тя му го бе подарила някога. Помаха на някого с него. И едва тогава срещна погледа й.

Ала мина покрай него, без да го гледа, и Валерик, застанал до гъбката, не посмя да й извика. Само гледаше изплашено след нея, свил главата си в раменете. Всеки момент ще се случи нещо… Сега ще го хванат, убият или арестуват… Не знаеше подробности. И забеляза само едно нещо: лекарите от „Бърза помощ“ скочиха, заеха местата си в колата, после моторът зарева, но колата така си остана на мястото.

Като пресичаха дворовете с два изхода, които той предварително бе изучил, Павел най-сетне я изведе на ъгъла на широка улица с голямо движение. Ала едва успяваше да го настигне. След като се огледа, той влезе в най-близката телефонна кабина и рязко свали слушалката.

— Номерът на телефона! — каза той нетърпеливо.

— Може би не трябва… — настръхна тя. — Все пак той те търси.

— Всяка минута е скъпа! — очите му яростно святкаха. — Къде си го записала?

— И така го помня — съвсем пребледняла, тя продиктува номера.

Документите, които донесе Володя, бяха толкова интересни, че Меркулов „забрави“ да ме запознае с разпореждането за предаване на делото във ФСС. Документите бяха цяла камара. Женя ги е крила в изоставен кладенец и затова бяха навлажнели и слепнали. Не ги бе спасил дори целофановият плик, в който бяха сложени.

Докато ги разглеждаше и внимателно изглаждаше листовете, Слава мърдаше устни. Володя въздишаше и подсвиркваше, поклащайки глава. Ние с Костя от време на време въздишахме. За този час и половина Меркулов пребледня и отслабна. Лара неуморно ни правеше ту чай, ту кафе. Гледаше ни изплашено, без да продума.

Тя вече знаеше за отстраняването ми.

Когато телефонът иззвъня, аз помислих, че трябва да се заключа и да изключа всички телефони, докато изучим всичко. Да не пускам никого нито навътре, нито навън. Да не реагирам на нищо — нито на земетресения, пожари и революции, — докато не разберем какво държим в ръцете си.

Но все пак вдигнах слушалката.

— Аз съм, Тягунов — чух пресипнал глас. — Знам, че ме търсите…

Посочих на Слава вратата, после слушалката, която държах в ръката си.

— Това е той — прошепнах. — Само бързо.

Грязнов скочи към вратата. Сега ще се обади на всички свои, за да засекат.

— Само не се канете да ме засичате — каза Тягунов. — Иначе няма да има разговор. А това, което ще ви кажа, е по-важно от моята глава.

Изглежда, Слава чу това и замръзна на вратата, гледайки към мен. Аз повдигнах рамене и посочих с очи слушалката. По дяволите! Ситуацията е като онзи път в театъра. Хващаш едно, изпускаш друго.

Върви кажи кое е по-важно… Ако излъжа, ще разбере по гласа ми. С него най-добре да говоря откровено.

— Окей! Но щом ми стане безинтересно, непременно ще ви засечем. Затова говорете по същество и кратко.

— Не съм убивал журналистката Клеймьонова — призна той. — Също и Сергей Горюнов. Откраднаха ми винтовката. И се възползваха от нея.

— Трябва да ви е останала още една — казах аз.

— Да, и току-що убих с нея килъра, който се готвеше да ме застреля. Убих го със същата винтовка. Той остана там, на покрива.

Костя и Слава долепиха ухо до паралелния телефон.

— Адресът… — само с устни произнесе Грязнов.

— Най-добре да изпреварите господарите му и да се убедите сами — каза Тягунов. — Наблизо е деветдесет и трето районно на милицията. Позвънете веднага, да обградят блок четиридесет и три, втория вход.

Аз записвах и кимах.

— Почакайте, сега ще се обадя по другия телефон — казах аз.

— Не се бойте, засега няма да ви засичаме.

— Не се боя — отговори той спокойно. — Ако ме излъжете, ще преследвам вас. Така че вие трябва да се страхувате… Той лежи на покрива. Мисля, че те още не са се усетили. Трябва да ги изпреварите.

— И тъй, какво ще видим там? — попитах аз, след като позвъних на посоченото отделение.

— Моята винтовка. И труп. Облечен в черно.