Фридрих Незнански - Късните новини

— Да! — креснах пак.

— Ами добре, учи се — усмихна се той, обърна глава към тихо скимтящата Алка и спокойно стреля в главата й. Два пъти.

— Виждаш ли, съвсем лесно е. На, опитай.

Подаде ми валтера.

— Нали помниш какво съм ти казвал: искаш ли нещо, направи го сега и веднага.

Едва сега смътно си спомних, голям кретен съм, честно. По-рано все се чудех защо, когато ветераните разправяха за Афганистан, винаги се получаваше някаква каша: кой, къде и кога е стрелял, нищо не се разбираше. Сякаш че на война хората съвсем изглупяват. Тичат нанякъде, стрелят, а после нищо свястно не могат да обяснят.

Ето че и ние с Принца играехме на някаква глупашка игра. И то съвсем на сериозно, разбирате ли?

Направих крачка към него, за да взема пистолета, а той ме привлече към себе си и каза:

— Тихо, тихо, мойто момче, недей да плачеш…

В същия миг през вратата нахълтаха разни въоръжени мъже с бронирани жилетки.

— Не се приближавайте — каза им Принца.

И аз разбирам, че той наистина ще ме гръмне. И още разбирам, че дори ми се иска да го направи. Както би казал Макаровна: на, живях като грешник и умирам като грешник.

А пък един от мъжете, намръщен такъв, ме попита:

— Негов син ли си?

— Не, не съм му син — отговорих почти през сълзи.

И изведнъж се сетих, че Принца беше убил горката ми безпътна майчица и злобата ми към него се надигна като вулкан! Мръсник! Гадина! Червей!

— Стреляйте! — викнах им аз. — Убийте го!

И те стреляха.

Дори усетих, как пръста му на спусъка потрепна. Дори си представях как ударникът удря в капсулата и тя запалва барута в гилзата. Как барутът се издува на газовете и изтласква куршума с невероятна сила. Той се върти по цевта, все по-близо до главата ми, все по-близо…

Какво ли да си спомня от глупашкия ми живот? Какво трябва да си спомня в последния миг? Изобщо какъв смисъл е имало в него?

Турецки разбра, че Принца ще убие момчето. Затова кимна на хората си да хвърлят оръжието. Знаеше, че в момента това се налага. Знаеше, че едва ли ще успее да го спаси. Но все пак се надяваше това да стане, защото никога не се предаваше така лесно. Винаги имаше в резерва някоя хитрост. Винаги имаше скрит в ръкава си някой фокус.

— Убийте го! — извика момчето.

Принца заднешком го повлече към вратата, дори я бутна с крак. Турецки взе да скърца със зъби. Разбира се, фокусите никога не стават така лесно, както сме ги замислили. Може да се объркат, да излязат не където трябва, да закъснеят…

Не, не закъсняха. Дори вече чакаха до вратата към стълбата за метрото. Слава богу, не бяха се заблудили.

С един изстрел го улучиха в тила.

Ръката на Принца трепна. Но не, не, не. Спецназовецът беше стрелял точно. Оня не успя…

Двамата с момчето се строполиха на земята. То също падна като покосено. Явно, вече се бе простило с живота.

Нищо, случва се…

Два дни по-късно се прибра Ирина, жената на Турецки.

Междувременно той бе успял да почисти апартамента. Дори накупи най-различни продукти, за да е всичко както си му е реда. И в интерес на истината вършеше цялата работа с радост, Настървено миеше пода и прозорците, сякаш измиваше от себе си цялата мръсотия и кръв, с които бе залян през последните дни.

Грязнов приключваше с някои подробности около делото. Оказа се, че те никак не са малко — следите водеха към войната в Кавказ. Наложи се да се разправят и с бандата на Гибона, но там вече нещата вървяха много по-лесно. Изпопадаха в ръцете им като зрели круши.

И на Турецки изведнъж му стана скучно. Разбира се, ходеше на работа, разпитваше свидетели и обвиняеми, провеждаше очни ставки, пишеше заповеди… Наяве излизаха невероятни факти. И при катастрофите с ферибота „Рената“ и вертолета, пренасящ златото от находищата, и при „афганците“. Оказа се, че дори убийството на един катаджия е свързано по някакъв начин с Принца, Куршумите се оказаха от неговия арсенал. С какво пък толкова не му бе угодил онзи нещастник?

Но имаше нещо, което не беше скучно за Турецки.

Вела.

Разбира се, той поговори с нея. И, разбира се, тя го разбра, Замина си. Но, мили Боже, колко трудно беше това!…

— Саша — обади се жена му, — уморен ли си? Тежко ти е, нали?

След вечеря седяха в кухнята и изчакваха да настъпи моментът, когато след раздялата ще се почувстват отново по-близки И непринудени. Ирина бе усетила нещо, някакво отчуждение, а той си даваше сметка, че сега няма сили да я докосне, че всичко бъде лъжа.