Фридрих Незнански - Късните новини

— Долу, в подземието…

— Не се приближавайте — каза Принца, когато Турецки и хората му нахълтаха в мазето. Беше притиснал до себе си едно момче и държеше пистолета си опрян в главата му. — Няма смисъл. Ще убия сина си, ако направите дори една крачка.

„Нали синът му беше умрял? — зачуди се Турецки. — Или има двама сина като Поляков?“

— Ясно ли се изразих?

„Ще стреля. Ще убие хлапето. Сигурен съм“, помисли си Турецки с абсолютна убеденост.

Принца отстъпи към вратата. Зад гърба му се откри страшна гледка — купчина кърваво месо. Едва след много внимателен оглед се разбираше, че това е било жена. Лицето й бе насечено с нож, косата — отскубната с парчета кожа.

— Сега аз ще изляза, а вие ще останете тук — каза Принца.

— Негов син ли си? — обърна се Турецки към момчето.

— Не — отговори хлапето. — Не съм му син…

Трябваше да се върна по същия път. Съвсем незабелязано. А после там каквото ще да става. Там може и да се забележи.

С една дума, капакът, през който се измъкнах недалеч от „Студентска“, сякаш беше изчезнал в дън земя. Ако знаех, че ще се наложи да се връщам, щях да го запомня къде е. Но допреди малко не можех и да си го помисля дори.

Все пак го открих. Никъде не беше потънал. И скобите на стълбичката си бяха на мястото. И мракът беше все така непрогледен. Отдавна съм стигнал до извода, че ако не си мислиш за разните му там пречки и прегради, те сякаш не съществуват. И си вървиш ли, вървиш, тичаш ли, тичаш.

Дори за преследвачите бях забравил. Никакви не се виждаха.

Бяха се върнали с празни ръце. Сега Едуард Николаевич ще им разкатае фамилията! А може и да не успее…

И стената не ме спря — промъкнах се като момченце.

А сега — да си отварям очите на четири…

Писъците на Алка се чуваха отдалече. Явно ония гадове я измъчваха, за да им каже нещо. Не знам защо, но не ми дожаля за нея. Напротив, изпитах някакво злорадство: така ти се пада, кучка проклета. Изобщо в момента всичките ги мразех.

Но колкото и странно да е, акълът ми сечеше като бръснач.

Крадешком минах покрай мазето, където изтезаваха Алла, изскочих на двора и се шмугнах по стълбите към стрелбището.

Какво да взема? Автомат? Пушка?

Пистолет!

Не се оказа толкова лесно, колкото си мислех. Всички сандъци бяха заключени. А катинарите им — толкова здрави, че както казваше Макаровна, сто години да се мъчиш, не можеш ги отвори. Катинарите може и да бяха здрави, ама пък сандъците бяха калпави. Една дъска се откова съвсем лесно. Е, май си разкървавих всички пръсти. Но го забелязах чак когато грабнах валтера в ръце.

Изскочих на двора и видях някаква суматоха при вратата, но нямах време да се заглеждам.

Навярно другояче щяха да се развият нещата, ако в къщата не бях налетял на Светка.

Тая глупачка тихо изписка и аз насочих към нея пистолета.

— Махай се опука! — просъсках й.

Защо го направих — не знам.

Този път извика силно. И аз чух, че писъците на Алла затихнаха изведнъж.

Блъснах Светка от пътя си и хукнах към мазето.

Абе идиот! Поне за секунда да се бях позадържал, тя ми сочеше нещо с очи, но нали като щур бях играл „Бум“ на компютъра и знаех, че най-важното е да лавираш. И да стреляш, да стреляш…

— Къде изчезна бе, хлапе, Принца се скъса да те търси…

Железнозъбият горила така ме стисна с една ръка за гърлото, че пред очите ми се завъртяха разноцветни кръгове. Беше ме причакал при вратата на мазето и сега ме убиваше. Спокойно, като ми разясняваше причините.

— Не е хубаво така, не бива — редеше ги като учител, притискайки ме с тялото си до стената, за да не ритам много. — Аз те учих, тренирах, държах се с тебе като приятел, а ти…

Добре, че за свое нещастие ми напомни как ме е учил да стрелям. Аз натиснах спусъка почти машинално.

Той някак слисано замълча, погледна ме с любопитство, пусна врата ми и изведнъж политна назад, при което тежко се блъсна във вратата на мазето. Едрото му тяло направо я изби.

Не, наистина ви казвам, глупава игра е тая „Бум“. Всичко там е много лесно, стреляш, стреляш и ги ликвидираш гадовете. А в живота…

С една дума, да убиеш човек съвсем не е компютърна игра. А е страхотен ужас!…

Не знам колко време съм стоял като пън, вперил очи в мъртвия железнозъб бияч. Ръцете и коленете ми трепереха, а отзад Светка пищеше, май че и аз крещях… Може би минута, може би час, а може и секунда…

Принца просто ме хвана за ръка и ме повлече към мазето.

— Остави го, да върви по дяволите — каза той, прекрачвайки през трупа. — Дай ми пистолета, синко. Дошъл си да ме убиеш, така ли?