Фридрих Незнански - Късните новини

Наистина ченгетата бяха споменали и за трупа на някакъв млад мъж, открит в развалините на къщата на Гибона в нощта след експлозията. Засега не била установена самоличността му. Очевидно непознатият се е опитвал да отвори сейфа на стария бандит, но някой му е попречил. Сейфът бил намерен празен…

— Какво е имало в него? — за всеки случай попита Турецки.

Разговаряше със заместник-началника на криминалната милиция във Владивосток.

За своя изненада получи отговор на почти абсурдния си въпрос:

— По всичко личи, че е имало злато. Тука понаправихме някоя и друга експертиза — с провинциална гордост каза зам.-началникът.

— Каква е тая работа? — обърна се Турецки към Грязнов. — Банда от две хиляди души кръстосва из страната. Стига почти до Кавказ, а ние се щураме като слепи котета.

— Натурално — съгласи се Грязнов.

— Ами че с такава армия Принца е могъл да превземе Кремъл…

— Може да го е превзел и без армия — хитро се усмихна Слава.

И така, те си подхвърляха разни шеги около делото все в тоя дух, а същевременно Турецки имаше чувството, че ще се пръсне от това бездействие.

„Нищо, нищо, нищо… — ядно и трескаво си мислеше той. — Никакви следи, няма за какво да се захванеш. Знам само, че Едуард Николаевич Владимиров (ако това е истинското му име), наричан още Принца, а също така — и Акпер, рине с лопата огромни купища пари и всичките ги хвърля в Кавказката война. Ей така, безцелно, нагло и немотивирано, той хвърля на вятъра милиони.“

— Нали чу, че наскоро президентът е отрязал квитанциите на всичките си момчета — продължаваше Грязнов, без да забележи, че Турецки гледа в една точка някъде из пространството и движи устни. — С някои от тях, тоест с по-главните, се запознахме в Атланта, бяхме заедно няколко дни в един хотел.

„Всъщност не, знам някои неща за него. Зная, че този човек е безпощаден, че е изключително амбициозен, не е глупав и както изглежда, дори е сантиментален…“

— Слава, миличък, помниш ли къде се дянаха децата на Поляков? — неочаквано се оживи той.

След час вече чакаха да ги свържат за международен разговор.

— Сигурен ли си? — продължаваше да му досажда Грязнов. — Ами ако Менжега е закарал момчето на съвсем случайно място и там го е изтезавал?

— Не ми се вярва. Трябвало е и Принца да присъства. Той обича подобни зрелища! Дори беше казал нещо на момчето — упорито настояваше Турецки. — Нещо злобно и отмъстително.

Грязнов впери очи в приятеля си. Добре му бяха познати такива моменти при следствието. Когато следователят или детективът така се сраства с неизвестния си противник, че дори се стреми да мисли като него. Най-често се оказва, разбира се, че това е пълна глупост. Но понякога…

Откриха Поляков-младши чрез Европол, новата организация на полицаите в Европа. За тях тази задача беше от лесна по-лесна. Момчетата там си знаеха работата. В Хагския център на Европол се получаваха най-подробни сведения за престъпниците и техните роднини. Цялата тази информация се съхраняваше в неизчерпаемата памет на компютрите му. След двайсетина минути Турецки и Грязнов вече знаеха пълни подробности за Поляков-младши — и градчето в Швейцария, и клиниката, и дори телефонния номер.

След това зачакаха, докато руската телефонистка ги свърже.

„Не, Слава е прав, това няма да ни доведе доникъде — мислено се съгласяваше с приятеля си Турецки. — Но все пак човек никога не знае от коя трънка ще изскочи заекът.“

Когато телефонът иззвъня, и двамата трепнаха.

— А как ще му кажеш? — в последния момент се сети да попита за най-важното Грязнов.

— Не знам — намръщено отговори Турецки.

„Но ще трябва да му съобщя, няма начин“ — почти в паника си помисли той.

— Ало, Степан Поляков?

— Да… — в гласа се долови смущение. — Но кой се обажда?

— Един познат на баща ви. Казвам се Турецки.

— Какво се е случило? Кой Турецки? Как ме намерихте? — припряно заразпитва гласът, явно с някакво предчувствие.

— Аз съм следовател.

Турецки замълча, за да даде възможност на гласа да си поеме дъх.

— Къде е баща ми? — тихо попита гласът.

„Сякаш говори от съседната стая — помисли си Турецки. — Не, от съседната стая нямаше да се чува така добре.“

— Ще ни помогнете ли, Степан? — отговори на въпроса с въпрос Турецки. — Нали са ви отвлекли от болницата и са ви изтезавали?

— Не мога да ви помогна, това ще навреди на баща ми — със скрита надежда каза гласът.

— Баща ви загина — с равен тон изрече Турецки. — Много съжалявам.