Фридрих Незнански - Късните новини

— Тръгвайте си, момчета — тихо каза той. — Нямате работа тука.

— Имаме заповед — забърка по джобовете си Турецки. А как само се псуваше по-късно за тая слабост…

— Майната й на вашата заповед — спокойно отговори рошавият.

За Турецки беше важно да разбере дали тия момчета са оставени да следят някого, или само за да охраняват спокойствието на тукашните големци. Следващият половин час отиде за съгласуване на съгласуванията. Турецки се обади на Меркулов, а той на някой друг, рошльото пък разговаряше със своето началство.

Вероятно стигнаха чак до Съвета за национална сигурност. Само дето не събудиха президента.

Оказа се, че ФСС охранява тука спокойствието.

Всички началници съветваха да се изчака, че въпросът се нуждае от най-подробно проучване и обсъждане, че трябва да се свика заседание в разширен състав, да се координират плановете, да се действа съвместно…

На Турецки му идеше да завие като куче срещу луната.

По-късно Меркулов позвъни:

— Действай.

Рошльото се оказа много полезен. Добре знаеше кои са и петте вили с отклонения към метрото.

Само в две от тях живеели правителствени служители. Никой вече не използвал метрото. Дори може би и по-рано не е било използвано. Явило се е като резултат на нечия приумица от тоталитарно време.

„Веднага ще подуша коя е — трескаво си мислеше Турецки, — от пръв поглед ще разбера.“

Колите бавно се движеха по пътя.

В първата от останалите три вили живееше някакъв банкер. Сега изобщо го нямаше, бил заминал на почивка някъде на Маями Бийч.

Втората бе наета от някакъв производител на лекарства и кандидат за президент. Предоставил вилата на жена си. Тя уреждала в нея литературно-художествени сбирки.

— Не, не е тук — каза Турецки.

Следата изтъняваше и всеки миг можеше да изчезне.

В третата вила живееха две семейства. Известен кинорежисьор и не по-малко известният му баща-поет, написал някога съветския химн.

Край. Нищо. Няма и следа от Принца.

— Може пък да е без линия от метрото? — предпазливо попита Грязнов.

— Може — мрачно отговори Турецки.

Тръгнаха към колите.

„И как ще погледна сега хората в очите? Лайнян психолог. Наблъскал съм си в главата разни западни учения за «насочване», «закотвяне»… Нищо не мога с тях…“

— Чухте ли? — неочаквано се спря той.

— Май че да — потвърди Грязнов, също донякъде стреснат.

— Иде оттам — ослуша се рошльото, като посочи къщата срещу вилата на кандидата за президент.

— Не, изглежда ми далече — усъмни се Турецки.

— Вятърът го донесе, натурално — каза Грязнов.

И двамата с Турецки се спогледаха. Това вече им се беше случвало веднъж. Точно така, в Сочи, още първия ден.

Както там, така и тук бяха чули отчаяни женски писъци…

Турецки мислено сам се похвали. Именно така си беше представял къщата — с много висока ограда, с желязна врата, бодлива тел… Ами метрото? Е, колко му е да изкопаеш тунел през улицата.

Групата зае изходни позиции.

Турецки се притесни, че е взел малко хора. При всички случаи Принца разполагаше с някакви части от „армията“. И ще настане една касапница!…

Но нямаше какво да се прави. Вътрешният му глас ту затихваше, ту се надигаше с отчайваща сила.

Рошльото почука на вратата, като сънено се прозя и задрънча с кофата.

— Какво искаш бе, момко? — съвсем дружелюбно го попитаха през прозорчето. Но някак доста припряно.

— Ами Едуард Николаевич ми заръча да дойда рано тая заран. Отиваме на риба.

Пазачът се позамисли.

— А ти кой си?

— Веня Ерофеев — нагло отговори рошльото.

„Ох, ще се издъни — ядоса се Турецки. — Шибан фукльо такъв!“

— Ей сега ще попитам.

— Що не ме пуснете де? Да не кисна отвън пред вратата?

Отвориха му малката врата.

Рошльото обезвреди пазача съвсем професионално. Турецки чу само кратка въздишка.

— Да беше си измислил малко по-естествено име — не се сдържа той да не направи забележка.

— Че това си ми е истинското име — обиди се рошльото.

Той отвори вратата по-широко, за да влязат спецназовците и оперативниците.

Пръв мина Турецки, след него — Грязнов. И застинаха на място.

Чу се сподавен женски писък.

И неочаквано някъде изпод къщата изплющяха три отчетливи гърмежа.

Край, повече не биваше да чакат. Групата се втурна из двора. А Турецки и Грязнов — към къщата.

Не се наложи да стрелят. Ликвидираха няколко мъже почти без звук.

А когато нахлуха в къщата, разбраха, че нищо не са постигнали. Навсякъде беше празно, само в един ъгъл се беше сгушило някакво момиче и плачеше. То им посочи с пръст към пода: