Фридрих Незнански - Грешката на президента

— Борисич?… — каза в слушалката далечен глас на много отслабнал човек. — Как я караш?

— Жив си! — ахна Саша.

— Отчасти — измърмори килърът. Изглежда, му бе болно да се смее.

— Алексей! — Турецки стисна слушалката и закрещя така, че Ира изплашено замаха с ръце към него: вече бяха сложили дъщеричката да спи. — Алексей! Вадим още преживява за теб. Той не е изпращал Макс, а…

— Знам — прошепна слушалката. — Поздрави го. И съпругата си също.

— Къде си?

— В едно местенце…

На Турецки до смърт му се искаше да говорят още, но в слушалката се разнесоха късите сигнали „свободно“.

— Слушай, това все пак е поразително — началото на декември, представяш ли си какво е сега в Москва! А тук грее слънце.

Татяна протегна красивото си тяло, което изглеждаше още по-прекрасно от бронзовия тен. Ако бе застинала на място, навярно можеше да мине за прекрасна статуя, но не, тя бе жива и поради това още по-съблазнителна.

Тя се надигна и като притича леко по невероятно чистия бял пясък, грациозно се гмурна във водите на океана. Водата имаше удивителен син цвят и бе толкова прозрачна, че дълбочината й изглеждаше бездънна. Разбира се, Татяна още от детството си бе свикнала с Черно море. Всяка година родителите й я водеха в Анапа, във Витязево или Лазаревско. Но нашето Черно море не можеше да стъпи и на пръста на този сий простор, както и въобще целият й предишен живот в сравнение с този, който сега започваше.

— Колко е хубаво! — възкликна тя, когато излезе на брега и се настани под голямата раирана тента на уютното кафене, където на изящната масичка я чакаше Константин Андреевич. Това беше вече зрял, но много стегнат и младеещ мъж. Не можеше да му дадеш малко повече от четиридесет и съвсем никак — истинските му петдесет и две години.

— Просто рай! — усмихна се Татяна.

— Разбира се, Бермудските острови имат най-хубавия климат в света. Мек и здравословен. Сега ние с теб се намираме на върха на древен угаснал вулкан, който после обраснал с коралови колонии, които образували острова. Затова и пясъкът тук е такъв бял — коралов. Между впрочем Хамилтон е единственото пристанище на Саргасово море. Море, което няма брегове…

— Господи, откъде знаеш всичко това?!

— Баща ми беше географ. Така че се научих да чета по картите.

Той поръча кафе и малко сухо мартини.

От океана долетя лек бриз и докато гледаше в дълбоката безбрежна далечина, обрамчена като скъп аквамарин от сребърната белота на пясъка и ярката изумрудена зеленина, Татяна си помисли, че най-после постигна онова, което искаше.

Тя стана богата, свободна, а и Костя всъщност й харесваше доста повече от Леонид.

Те поседяха още малко. Слънцето започна да слиза към залеза. Двамата се надигнаха и тръгнаха по улиците на градчето, обляно в слънчеви лъчи, в които вече се бе появил червеникавият вечерен оттенък.

— Казиното — каза Татяна, като посочи една врата, откъдето долиташе призивна весела музика.

— Не — отговори сериозно Константин Андреевич. — Не играя на карти, а и не само на карти — на нищо. Отиграх си своето. Много отдавна.

По лицето му се появи някакво отсъстващо, сурово изражение и той веднага взе да изглежда по-стар.

— Защо си такъв мрачен. Като не искаш, да си вървим — предложи Татяна.

На лицето на спътника й още известно време се запази мрачното, съсредоточено изражение, но внезапно той сякаш го отърси от себе си. Усмихна се игриво, откъсна една малка чайна роза и като се поклони, галантно я поднесе на Татяна.

Когато се върнаха в луксозното бунгало, Татяна влезе да си вземе душ — океанската вода беше много по-солена от черноморската и ако не я отмиеш, тялото след къпане се покриваше с бяла коричка сол.

Константин Андреевич пусна телевизора. Даваха новините на Си Ен Ен.

Татяна влезе, загърната в голяма бяла хавлия.

— Какво ново по света?

— Нищо особено, всичко е както винаги. Тъкмо показват Будапеща. Поприказваха и се разотидоха: вече обядват. Преди известно време се стягах за там.

— А за какво говореха? — поинтересува се Татяна.

— Сега ще ти преведа. „В кулоарите президентът Валенса заяви на руския президент, че сега никой не може да диктува на Полша външната й политика.“ Ха-ха-ха! Ох, остана без вечеря нещастникът!

— Какво, какво?

— Виждаш ли, показаха празната маса в едър план. Нашият не поиска да седи до Валенса и пренебрегна обяда по случай закриването на сесията на Европейския съюз… Така, какво по-нататък… „Вероятно тази стъпка трябва да се оцени като отговор на настойчивото желание на Полша да стане член на НАТО и първи акт на новата по-твърда външна политика на Русия, декларирана във войнствената реч на господин Яблоков на срещата. Политическите наблюдатели единодушно отбелязват, че изявлението на руския държавен глава в Будапеща е една от най-твърдите международни прояви на Москва след падането на комунизма.“