Фридрих Незнански - Грешката на президента

Алексей се претърколи на дясната си страна и натисна с крак желязната врата. Оглушителната музика затихна и гласът на президента попита:

— Да излизам ли?

— Стой там! — кресна килърът. — Диджей такъв…

Той заби иглата направо през ръкава, изпразни еднократната спринцовка и веднага се почувства по-добре. Свирепата болка се смени с тъпа, пулсираща тежест. От коридора, опразнен от избягалите командоси, се чу предпазлив шум.

— Кой? — изрева Алексей, вдигайки кипариса.

— Свои, свои! — отвърнаха от коридора. Гласът принадлежеше на Макс.

— Застани на вратата! — заповяда килърът. В мъгливо оранжевия правоъгълник изникна силует с бушмен в ръцете и в шлем с вдигнат предпазител. Наистина Макс. — Влез — разреши Алексей.

Той излезе иззад барикадата си и хвърли на пода респиратора. Няколко прозорчета бяха счупени от куршумите и течението вече беше изтеглило отровната мъгла.

— Къде е Дрозда? — попита той Макс.

— Идва насам. А той къде е?

— Там — извъртя глава Алексей и Макс мина покрай него към кабината. Отзад, откъм вратата, леко го осветяваше и затова килърът успя да забележи внезапното движение и разбра какво означава то. Дясната му ръка вдигна към бедрото неуспелия да изстине кипарис, палецът натисна спусъка. Така че изстрелите се разнесоха почти едновременно.

Макс се срути някъде в тренажора, шлемът му се търкулна с глух удар: главата, към която беше притегнат, просто изчезна. Няколко куршума от упор отхвърлиха наемния убиец към стената, обшита с дървена ламперия. Той се свлече на пода, като подгъна неестествено десния крак под себе си и остана така.

Той не изгуби съзнание, просто сякаш се отдели от собственото си тяло и известно време плува в пустотата, недосегаем за грижите на тоя свят. После тялото опита да се помръдне, сгърчи се от болка и разбра, че в прастария спор на куршума и бронята, последната дума все пак е на куршумите.

— Санка — изговори той. — Защо, Санка.

От устата към брадичката му потече кръв. Отвън се приближаваше тропотът на тичащи крака, чуваха се гласовете на Турецки и Дроздов.

В тренажорната зала цареше мъртва тишина. Осветявайки си пътя със силни фенерчета, дроздовците начело със своя командир пъргаво заеха стратегически позиции и отвориха желязната врата на озвучителната кабина. Президентът стоеше вътре, вдигнал над главата си тежкия усилвател, и беше готов в случай на нужда да тресне по руски с него всеки влязъл.

Турецки огледа съблекалнята и банята, но не намери нищо, освен трупове в камуфлажна униформа.

— Алексей!… — повика той предпазливо. Не последва отговор.

Автомобилната колона вече отнасяше руския президент по Хорошевското шосе. Върналият се Дроздов стоеше над тялото на Макс, когото най-после бяха измъкнали от тренажора и го бяха сложили на пода, като прикриха останките от главата му с нечия сгъната куртка. Полковникът гледаше проснатото тяло и мислеше, че така стреляше някога само един човек. И почеркът му беше разпознаваем като автограф. Но защо?… Внезапна догадка порази Дроздов. Той вдигна бушмена на Макс, който лежеше до гърдите на покойния, и извади пълнителя.

— Господи! — изтръгна се от него.

Куршумите. Куршуми с особени накрайници, които пробиваха тефлона. За втори път предаваха Алексей Снегирьов.

На килима до противоположната стена, с лице към която Макс бе стоял в последните мигове от живота си, тъмнееше голямо петно. От петното встрани се проточваше отчетлива диря. Дроздов се обърна към Турецки и те се разбраха без думи…

Следата свършваше до разбития прозорец.

— Скункс! — отчаяно завика Вадим. — Альошка!…

В прозореца, бясно въртейки се, плющеше мокър сняг и огромните борове шумяха, разклащани от бурните пориви на вятъра.

В това време наемният убиец куцукаше по пътя на километър и половина от тях. Отначало той се измъкваше с всичката мислима в неговото положение бързина, сега просто вървеше — вече зле съобразявайки къде и главното защо. Пред него се гънеха черни вълни и величествено се движеше ледена планина, неописуемо страшна и също така неописуемо привлекателна. Краката му се преплитаха. Килърът започна да се свлича на колене и разбра това едва когато ранената му ръка влезе до дланта в снежната киша. Градското зарево осветяваше ниските облаци, тук беше доста по-светло, отколкото в долния етаж на комплекса и той много добре виждаше айсберга. На един от кристалните върхове удобно се бе настанил Санка и внимателно го гледаше през мощна оптика. Но в зелената дълбина гореше огънче и Алексей се опитваше да пълзи към него, докато не заби лице в топящия се сняг. Скоро болката ще го отпусне, разбра той.