Фридрих Незнански - Грешката на президента

Президентът на огромната държава тежко ситнеше отпред по чорапи. Той се чувстваше стар, неповратлив и уязвим отвсякъде, но кой знае защо не изпитваше страх. Великото чакане свърши, настъпи развръзката. Всичко е по-добро от безсилието и неизвестността.

Килърът усети присъствието на враговете миг преди да се появят в далечния край на коридора, там, откъдето дойдоха самите те. Именно усети, защото тримата в камуфлажни униформи се движеха тихо и предпазливо, независимо от скърцащия линолеум. Професионалисти, дявол да ги вземе. Килърът успя да блъсне подопечния си в някакво помещение, което се оказа тренировъчна зала, и да се вмъкне веднага след него. А виж, вратата не успя да затвори.

И това бе забелязано. Късметът свърши.

Килърът помнеше наизуст плана на комплекса, така че се ориентираше като у дома си. До тренажорната зала имаше просторна баня. До нея — тоалетна с осем кабинки. По-нататък. Някаква кабина, откъдето пускаха музика на момичетата, които се занимаваха с каланетика. „Лечебно-оздравителният комплекс“ беше строен естествено като за свои, но скъпата, качествена апаратура при всички обстоятелства пазят като зеницата на окото си. Точно както е предписал докторът. В залата беше доста по-тъмно, отколкото в коридора. От тази страна на сградата брегът бе по-висок и външната светлина (в случая мрачна оранжева светлина от натриеви лампи) влизаше през няколко мънички прозорчета под тавана. Килърът се устреми към нужния ъгъл, влачейки на буксир след себе си президента, който се спъваше в уредите. Озвучителната кабина се оказа с желязна врата, впрочем заключена — има Господ на небето! — с милия за сърцето на всеки взломаджия катинар.

Килърът внезапно се развърна и хвърли президента на пода, застлан с дебел синтетичен мокет. На първия от шиловските командоси му стигна акълът да вдигне оръжието, което ясно се очерта в рамката на вратата. Когато си имаш работа с професионалисти, не можеш да допускаш такива грешки. Някой тихо се изкашля зад ухото на президента, момъкът в рамката на вратата картинно се хвърли назад и изчезна. В следващия миг тишината бе раздрана от грохота на два автомата „Узи“. Куршумите рикошираха в щангите и металните тежести, оставяйки вдлъбнатини по желязната врата. Автоматните откоси засега минаваха високо над главите им. Тихите ответни пукания съвсем не се чуваха, но автоматите замлъкнаха — единият, а после и другият. Затова пък в коридора някой ужасяващо закрещя. Човекът се търкаляше по пода и тропаше с подметки. Президентът усети, че пот залива очите му. Неговият защитник, на когото страшните викове не правеха видимо впечатление, вече извличаше цялата възможна изгода от паузата: живо се справи с катинара, отвори вратата. Президентът запълзя вътре на ръце и колене, държащата го за яката ръка не му даваше да се надигне. След него се вмъкна и килърът, влачейки гимнастически дюшек и няколко тежести от щанги. Виковете в коридора се отдалечиха. Чуваше се тичане, някой даваше заповеди с рязък глас. Да се премине между командосите в тази суетня, не можеше и да се мисли. От залата имаше още един изход — през съблекалнята, — но той пак водеше в коридора.

— И сега какво? — прошепна президентът, докато помагаше на килъра да нагласи бронирана дупка от матрака и железните тежести.

— Ти ще седиш, аз ще воювам — отвърна той, невидим в тъмнината. На озвучителната кабина, естествено, въобще не се полагаше прозорец. — Ако се държим добре, може и да дочакаме Дроздов. Дръж респиратора. Можеш ли да го наденеш?

— Да. А аз може ли някак?… — попита с надежда президентът. Много му се искаше да вземе дейно участие в собственото си освобождение. Ролята на чувал с картофи, когото пренася всеки, който не го мързи, беше успяла да му опротивее.

— Тресни по-силно някого, ако ти падне — каза килърът и без предупреждение се изтъркаля навън, като блъсна вратата след себе си. Държавният глава остана в пълна тъмнина. И изведнъж пак се разнесоха изстрели. Чуваше се как куршумите се сплескват в желязото. Удряха по вратата като чукове. Президентът си представи какво става навън. Едните не жалят патроните, за да заставят самотния противник да притисне глава към пода, другите през това време се промъкват в залата.

Президентът се надигна на колене и започна опипом да изучава сложената на дървени рафтове апаратура. Скоро впрочем откри, че беше доста неудобно да прави това на колене, и той се изправи в цял ръст. Искаше му се да включи осветлението, но здравият разум му подсказа да се откаже от тая идея.