Фридрих Незнански - Грешката на президента

Килърът си устрои нелошо укритие от съборения гимнастически кон и тренажора за делтовидните мускули, който стоеше точно край вратата. Разтворената му раница лежеше до него. Алексей пъхна ръка в нея, без да гледа, докато изваждаше нужното.

В детския дом, където го възпитаваха, имаше пазач — чичо Роман. Той беше изкарал половината война в разузнаването на танкова армия и не може да се каже, че спомените му не повлияха на момчето, което тогава не наричаха Алексей. Веднъж пазачът произнесе думи, които отначало възмутиха момчето, а после го накараха дълбоко да се замисли. „Какво ми пеят като папагали: разузнаването, та разузнаването! — примерно така се изрази чичо Роман. — Кой с кого ще тръгне на разузнаване, и с кого няма… А аз знаеш ли какво ще ти кажа: тук няма нищо геройско. Който се хвърля в атака в окопа, гърди срещу гърди, ето това признавам аз за герой. А ние какво? Нощем, с ножчетата, мъкнем «език» — чист бандитизъм си е това, а не геройство!“

Дроздовците сега навярно щурмуваха оградата и по целия район на комплекса ехтеше стрелба, но в залата гърмеше така, че не би могла да се чуе дори архангелската тръба. Когато в близкия ъгъл се взриви граната и в носа го удари познатият мирис на „черьомухата“, килърът надяна респиратора. Ако се решат да използват нещо по-сериозно, това ще значи само, че при Вадик всичко върви както трябва. Защото ТЕ до последно ще се опитват да получат президента жив. Обаче дори добре подготвените командоси не успяваха да преодолеят вратата и при това да оцелеят. Килърът стреляше бързо. И много точно.

Грамадните тонколони, поставени в различните ъгли на залата, изведнъж пресилено захриптяха, прокашляха се и гръмнаха с оглушителна музика, която заглуши дори стрелбата.

— „На плажа Сен Тропе ти ми разказваше за любовта…“ — заливаше се в английско веселие чуждестранна рокгрупа.

В коридора и съблекалнята за няколко минути объркано притихнаха. После… в залата се включи осветлението, по някакъв начин заобикаляйки или дублирайки ключа на стената. На Алексей светлината не му трябваше и той я угаси. По единствено достъпния му начин.

Зад него, в озвучителната кабина, също от само себе си се включи осветлението. Без да губи напразно време, президентът започна да търси гнездото на микрофона и нещо, което поне малко да напомня за изход към външни комуникации. Главата му работеше удивително ясно. Нали все пак трябва да имат външни високоговорители? За гимнастика на чист въздух…

Президентът погледна бегло към пода на засега невлязлата в действие бронирана дупка и видя прясна кръв по тежестите и на матрака. Сърцето му подскочи: неговият защитник беше ранен.

Светлината мигна и пак се изключи. Но апаратурата светеше с индикаторите си и тонколоните, всяка в дървена кутия, продължаваха да гърмят.

Турецки прескочи след Дроздов през димящата дупка в оградата, като успя да забележи на земята нечии крака, разтворени така, че му стана ясно — техният притежател едва ли вече ще се вдигне. От външната страна на ниското здание светеха оранжеви лампи. Отнякъде глухо, сякаш изпод земята, се дочуваше интензивна стрелба. И музика. Силна, самозабравено весела танцова музика.

— Спортната зала! — мигновено съобрази Дроздов. — Макс, Ютия!… Обкръжете ги!…

Момчетата скочиха и изчезнаха, а Турецки и полковникът трябваше да залегнат и да се отбраняват със стрелба: от всички обърнати срещу тях прозорци на комплекса летяха куршуми.

В това време някъде наблизо оживяха закачените на стената тонколони. Оживяха, пробиха си път с музика, замълчаха, пак оживяха и тържествено изрекоха:

— Говори полковник Дроздов от войските на спецохраната! Вие сте обкръжени, предайте се! Излизайте един по един с вдигнати ръце и без оръжие! Повтарям: Предайте се! Вие сте обкръжени!

Президентът не умееше да имитира гласове, така че характерната му интонация се познаваше без усилие. Но всеобщият подем от това въобще не заплашваше моралния дух на обкръжените.

— Ама че го дава! — каза истинският Дроздов. Той ловко се претърколи по земята, без да спира да стреля, и се гмурна след Макс и Ютията.

Когато неприятелският огън започна да оредява и накрая съвсем спря, килърът включи лампичката на часовника си. Разчистването на сметки в стил Джон Уейн продължи по-малко от половин час. Той внимателно остави димящия „Кипарис“ на изпотрошените останки от гимнастическия кон и извади от джоба си бинт. Днес на лявата му ръка не й провървя. Още в самото начало я улучи рикоширал куршум и ето сега на финала в същото място се заби още един куршум, като счупи костта над лакътя му. Добре все пак, че не довлякоха гранатомет. Отначало се страхуваха да не улучат задигнатия арестант. А после някак си вече не им беше до това. Е, слава на Аллаха, милостивия и милосърден.