Фридрих Незнански - Грешката на президента

Кремълската кола се приближи към вратите на просторния муровски двор. Григорий Иванович, съпровождан от двама човека на Корсиков, излезе от колата и стъпи в оскъдно осветения двор на импозантното здание, където се помещаваше Московската криминална милиция.

В този момент вратата в срещуположния край на двора се отвори и оттам излезе човек. На мъждивото нощно осветление той изглеждаше точно копие на Григорий Иванович, по-точно: майор Грязнов бе точно копие на този човек. Двамата бяха облечени в еднакви светлосиви костюми, бели ризи и вратовръзки на райета.

Сърцето на Григорий Иванович се разтупа. Това, за което отдавна мечтаеше, се сбъдна. Все пак успя да види президента.

— Андрей Степанович, почакайте — разнесе се отзад гласът на Точилин. — Нека първо той да влезе.

Но президентът само махна с ръка. Насочи се право към Григорий Иванович и като го тупна по рамото, каза:

— Ама и ти, братко, такава каша забърка. Как ще сърбам сега всичко това? Да не мислиш, че не съм следил всяка твоя стъпка. През цялото време бях в течение.

— Андрей Степанович, ама те нали бяха лепнали за мен…

Той не успя да завърши, защото някъде откъм оградата тресна изстрел, после втори и трети.

Двамата руски президенти започнаха бавно да се свличат върху тъмния асфалт на двора.

Последният куршум Валерий Осипович Рибников пусна в челото си.

А към падналите от всички страни вече тичаха хора.

— Казвах му, нека този да мине! — косеше се Точилин.

Застинали и вцепенени, всички гледаха двамата лежащи на асфалта мъже. На единия куршумът бе разбил челюстта и цялото му лице бе обезобразено. Другият също не показваше признаци на живот.

— Чичо Гриша! — Слава Грязнов се наведе над едно от прострените тела.

В това време президентът простена. Той, както после установиха лекарите, бе само ранен, при това без да е засегнат никой от важните органи. Всички се засуетиха, заблъскаха се около президента и с цялата възможна предпазливост го пренесоха в колата. С него замина и Женя Точилин. Не минаха и няколко минути, а в двора на МУР вече нямаше нито един от кремълските хора.

И само около простряното на земята мъртво тяло с обезобразено лице, облечено в „президентски“ костюм, тихо плачеше Слава Грязнов.

— Хайде, Слава, не можеш да го върнеш — приближи се до него Романова.

Грязнов не отговори.

Шура издаде някакъв странен звук, приличащ на изхлипване, а после се прокашля и каза:

— Но ние все пак изпълнихме своя дълг.

Турецки седеше на дивана и тъпо гледаше в екрана. Телевизорът му пречеше да се съсредоточи, а и нямаше кой знае върху какво да се съсредоточава. Всичко свърши. Ирина се примъкна до него, като подгъна крака под себе си и уютно облегна глава на рамото му.

Предаването беше от Италия, от някакво курортно градче, името на което Турецки забрави веднага след като го чу. Днес там се откриваше фестивал на естрадната песен и шоуто се водеше от прочутите съпрузи Тарантино — Клаудия и Джовани. Залата заръкопляска и доброжелателно засвири с уста, когато те представиха на публиката младата дебютантка. Своята дъщеря Джулиета.

„Ами ето — унило помисли Турецки, — и при тях е като навсякъде. Мама и татко пеят, значи и дъщерята също.“

Той гледаше екрана без никакъв интерес. Момичето беше на около тринадесет-четиринадесет години. То уверено държеше голямата китара и обещаваше да се превърне в красавица, далеч по-хубава от някакви си гъркинчета. Турецки впрочем бе чел някъде, че около петнадесетгодишна възраст южната красота започва да прецъфтява.

— Искам да изпея нещо — решително каза Джулиета — за… един човек.

За кого именно, тя не пожела да уточни. Извърна се от камерата, сведе невероятните си мигли и запя.

Жалко, че нито Ира, нито Турецки разбираха италиански. Затова пък гласът на момичето беше наистина забележителен.

Телефонът зазвъня почти веднага след като песента свърши.