Фридрих Незнански - Грешката на президента

Смътно дочу как нещо голямо мина покрай него по пътя, като се появи от тая страна, където светеше Москва. Обидено скимтене на спирачки, несвикнали с такова отнасяне. Сивото БМВ обръщаше на тесния път.

Нима…

Сънува ли Алексей, или бълнува…

„Бетонният под на килията вледеняваше обезобразеното тяло, застинало в неудобна, безпомощна поза. Тежката врата се отвори с характерното скърцане и влезе Санка. Познатите ръце обърнаха килъра с лицето нагоре.“

— Жив ли си? — за стотен път го попита Санка. — Дръж се, Скунсик. Чуваш ли ме? Дръж се!

Двамата с някакъв непознат як момък вдигнаха Алексей от асфалта и започнаха да го вмъкват на задната седалка на БМВ-то. Кръвта и размразената кал цапаха благородните кожени седалки.

— Не можеш ги изчисти после… — едва изговори Алексей.

Здравенякът седна зад волана, колата пъргаво потегли. Санка раздираше изрешетената бронежилетка от бившия си партньор и говореше, говореше безспир. Според думите му излизаше, че ако Алексей окончателно изпадне в маразъм и пукне в ръцете му, последиците ще бъдат ужасни. И при това изцяло ще лежат на съвестта му. Защото той, Санка, в такъв случай не гарантира за себе си.

Григорий Иванович Грязнов изпрати референта, когото в себе си наричаше „моят незаспиващ страж“, с обяснението, че се: кани да си ляга. Обаче не легна, а светна настолната лампа и реши да се запознае с проекта за речта, която утре трябваше да произнесе на срещата с представителите на Комитета по правата на човека. Той предчувстваше, че тази среща ще свърши неприятно, и искаше да си прочете няколко пъти предварително текста. От собствения си опит се бе убедил, че няма нищо по-лошо от това да сричаш пред очите на хората текст, който изобщо не си виждал. Току-виж си изтърсил нещо.

Внезапно иззвъня телефонът на екстрената президентска връзка.

Това бе учудващо. Никога не му бяха звънили в такъв късен час. Нито веднъж. Изглежда, че наистина бе нещо спешно…

Григорий Иванович стана, приближи се до бюрото и вдигна слушалката:

— Слушам ви.

— Григорий Иванович, обажда се Женя Точилин — разнесе се познат глас в слушалката.

„Племенникът на Фаина“ — спокойно помисли Грязнов-старши и изведнъж осъзна, че Женя го нарече „Григорий Иванович“! Нима започва… Сърцето го прободе, душата му пропадна някъде в петите. Такова нещо запасният майор никога не бе забелязвал у себе си.

— Григорий Иванович, намериха президента — съвсем спокойно, както се стори на Грязнов, продължи Точилин.

— И сега какво? — попита той.

— Обадете се на Корсиков в президентската охрана, нека бързо да ви подготвят кола. Постарайте се да не се срещате с никого от хората на Шилов. В края на краищата има не само спецохрана, но и президентска охрана.

— И къде? — попита чичото.

— В МУР, и по-бързо.

Григорий Иванович искаше да попита още нещо, но Женя Точилин вече бе затворил.

„Верният страж“ на лъжепрезидента Валерий Олегович Рибников, поставен при него от самия Шилов, не съобрази веднага какво става. По-точно, съобрази почти веднага след като окончателно се събуди. А за това потрябва време, защото след като беше сигурен, че майорът от запаса мирно спи в съседната стая, той също полегна и заспа доста здраво. Даже му се присънваха някакви странни сънища, че е попаднал със секретна задача в Грузия, където кой знае защо от време на време звънеше телефонът. Всъщност дериватът на телефона от президентския кабинет наистина звънеше, но за първи път в живота си Рибников проспа важния звънец. Умората си каза думата: шега ли е да си ден след ден навсякъде с този дръвник! Никакъв личен живот!

Затова, когато Валерий Олегович окончателно отхвърли от себе си остатъците от съня, беше вече късно. Григорий Иванович, който така и не се бе съблякъл, беше готов за излизане. Корсиков също прояви оперативност и след пет минути „президентът“ излезе от кабинета и тръгна по кремълските коридори към изхода. Добре, че сега знаеше пътя и без странични подсказвания.

Рибников го догони, когато той вече сядаше в подготвената от Корсиков кола.

— Андрей Степанович! — извика той.

— Какво искаш? — попита чичото, който си беше отзивчив човек.

— Къде отивате? Аз съм длъжен да бъда с вас.

В последния момент Рибников скочи в една от съпровождащите коли и кортежът потегли. Нощем, когато улиците на Москва са пусти, МУР е на една ръка разстояние и заради бързането бе решено да не спират както обикновено движението. И така стигнаха без всякакви произшествия.