Фридрих Незнански - Грешката на президента

Дроздов мрачно премълча.

— И тогава той тръгна сам — каза килърът. — Сребърният бряг, сега Сребърен бор… не можеш да се разминеш от президенти. Пожали бандата, Вадик. Само ако почна да шумя. Е, засега прощавай.

Турецки така и не разбра къде изчезна той изведнъж. Уж стоеше до него, държейки голямата си, плътно натъпкана раница. А после изведнъж изчезна.

Те се вмъкнаха обратно в колата. Вътре беше тъмно и топло.

По стъклото безшумно се плъзгаха чистачките, като загребваха обичайната за ноември каша от сняг и вода, която гъсто валеше от непрогледните небеса. Върховете на дърветата се очертаваха на фона на заревото от столичните светлини. Гората бучеше и попъшкваше под ударите на вятъра. Ако тук беше навлязъл външен човек, той би могъл да се скита до сутринта, без да забележи признаци на скрит живот.

Вадим тихо псуваше през зъби, сложил ръце на кормилото. Турецки гледаше как на часовника му секундната стрелка едва се влачи и мълчеше. До началото на решителните действия оставаха седемнадесет минути.

В 2,07 през нощта по мокрия път към вратите на „Лечебно-оздравителния комплекс“ с неуверено криволичене се приближи вишнев мерцедес със запалени дълги светлини. След него се показаха две стари волги, водени от малко по-уверени ръце. В колите касетофоните гърмяха с пълна сила. Волгите и мерцедесът спряха пред вратите, като едва не се нанизаха една в друга и всичките заедно — в плътно затворените порти. От колите се изсипа смееща се компания: няколко младежи и момичета, всички облечени, сякаш излизат от ресторант. Едно от момичетата беше с кремава рокля до петите, две други се опитваха да отворят над главата й чадър. Чадърът упорито не искаше да се отвори, уговаряха кремавата дама да се скрие в мерцедеса, но тя не искаше и викаше някакъв Серьожа. По-възрастен мустакат мъж от „кавказка националност“ държеше в едната си ръка бутилка шампанско, а в другата две кристални чаши и явно се канеше да ги напълни направо пред колите. Двама младежи нахлузиха на главите си саката и смеейки се, по несигурна синусоида се устремиха към вратите:

— Вартан Нахапетич… Отваряй!…

И заблъскаха с юмруци по вратите.

— Чичо Вартааан!

Това безобразие внимателно се наблюдаваше от няколко видеокамери и множество очи, инстинктивно обърнати към тази посока. След няколко минути вежливо обясниха на шумната компания, че е станала грешка. Младежите едва не паднаха на земята от смях: спомените обещаваха да бъдат незабравими. Шофьорът на мерцедеса се сконфузи, потупваха го по рамото, без много мислене го нарекоха Сусанин и го утешаваха: Сребърен бор значи е голям и има много вили, ще действаме по метода на науката — чукаме наред. Кавказецът черпеше охраната с шампанско, охраната скромно отказваше, благородната течност се пенеше и течеше на асфалта. Младежите молеха да не им се обиждат, ако пак свърнат не където трябва и се окажат пред същите врати. Едва след двадесет минути успяха да разкарат заблудилата се сватба.

Пак стана тихо.

Никой не забеляза как в самото начало на смешното недоразумение една лека сянка прескочи триметровата ограда от другата страна на комплекса.

Когато нещата стават не на шега, често трябва Човек На Когото Не Му Е Провървяло. В дадения случай този човек сънуваше сладки сънища на дивана в един от холовете на комплекса. Здрав, малко пълничък юнак хъркаше облечен, като се беше сетил да свали само високите кубинки с дълги връзки, и въобще не подозираше за фаталната си липса на късмет.

Докосването от пръсти превърна съня му в дълбок припадък. Когато след известно време много невежливо разтърсиха момъка, той се опита да скочи, но не можа: китките и глезените му бяха вързани с тънък, но много здрав шнур. Един парцал болезнено издуваше челюстите му, като изключваше не само вик, но дори каквото и да е мучене. Командосът седеше на пода, привързан към дебелата тръба на парното в съвсем тъмния килер. Единствената светлина идваше от малко синкаво фенерче. Слабичкият лъч падаше върху неголяма, не повече от длан, но много ясна рисунка на плътна хартия, която някаква невидима ръка държеше пред носа на младежа. Планът на комплекса.

— Къде дянахте Андрюха? — зловещо дъхна гласът в ухото му. — Показвай!

Пленникът се дръпна, опита да замучи. В синия лъч изникна двуострият край на кама и се заплъзга по рисунката: Тук? Тук?… Не последва разумен отговор и в тъмнината зашумоля разгънат банален полиетиленов плик. Безжалостните ръце го надянаха на главата на момъка и го притегнаха към шията.