Фридрих Незнански - Грешката на президента

— Ти си здрав мъж, дано и сърцето ти да е здраво — каза гласът. — Ние с теб заникъде не бързаме…

Както се изясни след няколко минути, командосът се случи идеен, въобще нямаше намерение да се пречупва при най-малък натиск. Това беше и добре, и не много. Добре, защото видимо той знаеше, но не много — защото щеше да се наложи да губи време с него.

Младежът наистина искаше да запази верността си към своите незаслужаващи това босове, но схватката беше неравна. Когато ти разкопчеят панталоните, после ти разпорят слиповете и усетиш хладното докосване на острието, което като че ли ти дава уж някаква отсрочка, но въпреки това порязва кожата, и то доста делово — тогава светът ти се представя в малко пречупен вид. Краят на ножа отново се премести към рисунката и настъпи момент, когато пленникът трескаво кимна.

— Сигурен ли си? — Ножът показваше доста обширно помещение на мецанина, наречено „стая за релаксация“.

Кимване.

— Съвсем сигурен?

Кимване.

— Да не ме лъжеш?

Ножът се забоде в корема му. Отрицателно движение с мокра от пот глава.

— Той и сега ли е там?

Кимване.

И така нататък, и така нататък. Колко човека го пазят, скоро ли се сменят. Пленникът не усети краткия удар, който го прати в небитието.

По телевизора показваха американски филм, в името на който имаше „юмрук“, „ярост“ и май „закон“. Президентът мрачно гледаше екрана, където тичаха, стреляха, биеха се и натискаха красавици, които нямаха нищо против. Той се опита да съобрази дали това беше късно предаване или местна кабелна телевизия, отразяваща вкусовете на тукашния контингент. Телевизорът работеше доста силно и затова президентът не забеляза как един от шумоизолиращите панели на тавана неочаквано се размърда, отрони няколко люспички засъхнала боя и клюмна на една страна. Президентът не подозираше, че в стаята има външен човек, докато не усети ръката му на рамото си. Край креслото, в което се бе разположил отвлеченият държавен глава, седеше на пръсти привидение, облечено в черен комбинезон. Привидението протягаше към президента извадена от раницата бронирана жилетка.

— Обличай я.

На лицето му, почернено със специална боя, се открояваха само очите — безстрастните, ужасяващи очи на човек, несвикнал с парламентарните аргументи. Пришълецът говореше тихо, за да не го чуе дежурещата зад вратата охрана, и това навеждаше на определени догадки. Президентът все пак го попита:

— Кой сте вие?

— Дроздов ме прати — каза човекът. — Мърдай!

Той издърпа дивана от стената и заповяда на подопечния си да легне на пода. Закопча му бронирания шлем и заповяда:

— Като ти кимна, викай охраната.

Той притича през стаята, като загаси пътем телевизора и се разпласти до стената при вратата. Пазачите лениво разговаряха отвън. Двама. Ако в „стаята за релаксация“ работеха скрити камери, те вече щяха да знаят за произшествието. Той кимна с глава.

Зовът, който се разнесе иззад дивана, прозвуча вдъхновено и силно. Старата като света уловка пак проработи. Вратата се отвори. Влезлият умря мигновено и безшумно, без да успее да разбере какво всъщност стана. Неговият партньор вместо веднага да разбуни мравуняка, го извика: „Женя, ти какво?“ Иззад дивана последва съвсем нелоша импровизация — сподавен стон. Охранителят нахълта вътре. И веднага се присъедини към партньора си.

Килърът огледа дупката в тавана, като мислено сравняваше размерите на тръбите, по които се добра дотук, с телесните габарити и теглото на своя подопечен. Дадено е: някой влиза през прозореца. Да допуснем: ние няма да го пуснем. Да се докаже: как ще го размажем…

Умните хора отдавна бяха забелязали как се преобразява руският президент пред лицето на пряка и явна заплаха. Той и сега усещаше едва ли не момчешки хазарт, докато бързо вървеше из коридорите на комплекса, по които го мъкнеше мълчаливото нинджоподобно привидение. За щастие в коридорите беше пусто. Тази нощ не очакваха нищо особено и комплексът, с изключение на дежурната охрана просто спеше. Оставаше да минат дългия коридор, да се измъкнат през предварително приготвеното прозорче, после да пресекат двора в тънката ивица от тъмна вихрушка, там, където килърът предварително си беше поиграл с външната лампа. А по-нататък истинска дреболия — да прекарат часовия, да прескочат оградата и — в гората. Алексей не изпитваше голяма еуфория по този повод. Някога той беше прескачал и по-жестоки препятствия, но сам. Е, в най-лошия случай с малко момиченце в ръцете. Сега дори този коридор не можеш да прелетиш с двайсет безшумни стъпки. Нито можеш да увиснеш като паяк над вратата, в която някой се кани да влезе от другата страна.