Фридрих Незнански - Първата версия

Наближихме селището и слязохме от колите до жп перона. Омоновците обкръжиха от различни страни вилата, която се намираше във вътрешността на парцела, зад висока ограда. Естествено, не беше проблем да се прескочи оградата, но по-добре беше да не го правим преждевременно, територията на парцела беше безкрайно удобна за обстрел от прозорците на къщата.

А съдейки по островърхия покрив, стърчащ иззад оградата вляво от вратата, можеше да се предположи, че вътре има охрана, която не дреме и веднага ще вдигне тревога.

За съжаление Доля не знаеше нищо за тази вила освен адреса — никога не го бяха канили тук. Така че можехме само да правим предположения за системата на охрана.

Командирът на омоновския взвод старши лейтенант Пшеничников се покатери повече от ловко на дървото, откъдето можеше да разгледа двора и къщата.

— От вратата до къщата има петдесет метра. Цялата стена вляво от входа на къщата е стъклена.

Той прати четирима бойци в четирите ъгъла на оградата, заобикаляща парцела. И нареди да докарат по-близо омоновския зил.

Чак тогава натисна звънеца до вратата.

— Какво искаш? — разнесе се глас от другата страна, а в процепа под вратата се подаде озъбена кучешка муцуна.

— Отворете, милиция! — извика Пшеничников, застанал отляво на вратата и стиснал в ръце къс автомат.

— Ходи се шибай… — изръмжа гласът. — Куките! — глухо добави той, явно по мобифона, защото след няколко секунди прозорците в къщата светнаха.

— Казвах ви, че трябва без учтивости, мамка му — изруга Пшеничников и махна на шофьора на зила, който стоеше на трийсетина метра пред вратата.

Двигателят на зила изрева, фаровете светнаха и камионът, разбивайки с трясък вратата, нахлу в двора и без да намалява, отнесе почти целия стъклен ъгъл на къщата. Омоновците проникнаха в къщата през образуваната пролука. Започна безпорядъчна стрелба.

Този, който беше в къщичката на охраната, бе арестуван моментално, той дори не успя да зареди. Пшеничников с мигновен откос свали хвърлилото се към гърлото му куче.

Лейтенантът остави един от баретите и нас на вратата и се хвърли към къщата, тичешком давайки заповеди на момчетата, които бяха прескочили оградата.

Двамата с Ломанов хукнахме след него. Нямаше да седим като идиоти пред вратата я, чакайки да ни поднесат на тепсия цялата компания начело с „кръстника“ Буцков.

Срещу нас омоновците вече извеждаха окованите в белезници бандити. Буцков не беше между тях.

— Къде е Буцков? — попитах отривисто.

— Сигурно на втория — лаконично отвърна Пшеничников.

Хукнахме нагоре, откъдето се чуваха изплашени женски писъци.

Полуоблечени момичета се притискаха в ъгъла на просторното фоайе на втория етаж. Те не можеха или не искаха да разберат какво искат от тях тези момчета с камуфлажи, маски, а и автомати на гърдите. Две от приятелчетата им лежаха на пода под прицел с ръце на главата.

Омоновците проверяваха другите стаи.

— Там е заключено. Разбиваме ли? — притича до Пшеничников един от бойците.

— Много ясно. Момичетата и тези — долу в колата.

Двамата с Ломанов се шмугнахме в една стая, в друга — навсякъде ни очакваха пустота и невероятен погром, все пак момчетата от ОМОН бяха поработили добре.

В най-далечния ъгъл Ломанов забеляза тясна врата, която приличаше на врата към килер. Бутнах я. Беше заключена.

— Саш, дай аз — каза Ломанов, отдръпвайки се към отсрещната стена.

Той се засили, удари вратата с рамо и тя неочаквано леко се отвори едновременно с прозвучалия изстрел. Ломанов извика късо и падна към мен.

Дори наведох пистолета, автоматично подхващайки падащия Серьожа, когато се чу втори изстрел.

Сложих Серьожа на пода, хвърлих се напред и за малко не се забих в стената — това не беше стая, а съвсем малка килийка. В самия и ъгъл, върху някакъв бял сандък, опрян на стената с отпусната ръка, седеше мъртвият Буцков. От дясното му слепоочие течеше кръв.

Изглежда, с него всичко беше ясно. Той все пак избяга. От мен. И от правосъдието.

Дотича Пшеничников:

— Къде се набутахте бе, идиоти! Това е наша работа! Занесете момчето до колата — нареди той на двама от баретите. — Може и да го докараме още жив… Това ли е твоят Буцков? — попита той, като се приближи до трупа в ъгъла и взе пистолета от ръката му.

— Той е, животното — безчувствено казах аз.

Разбирах, че за случилото се с Ломанов съм най-виновен от всички. И аз хукнах като хлапак, и него не го спрях. Е, щяхме да арестуваме Буцков пет минути по-късно… Жив или мъртъв. Но и нямаше да отнесат Ломанов такъв бял и безжизнен…